Хм...
Пак се чудя как да започна но все от някъде трябва,защото иначе сякаш ще се взривя...Забелязали ли сте как просто понякога,когато имате най-малко нужда се влюбвате ужасно много в някого,на когото никога дори не сте гледали като на мъж...Някой,който ви е бил като баща...Някой,на когото държите...
В началото усещате как погледът му предизвиква онова странно гъделичкане в стомаха ви,но си мислите че е някакво внушение...После забелязвате какви хубави очи има и се чудите:"Той от кога има толкова зелени очи?"...Казвате си че това е нещо временно и ще ви мине но изведнъж...Край!Осъзнавате го!Влюбена сте до уши и това не е правилно!Цялото ви трезво съзнание крещи,че това е грешка,но сърцето на инат се привързва все повече...Иска ви се земята да се отвори под краката и и да ви погълне,за да спрете да се лутате между чуствата и "правилното решение"...Ужасно е!
И тогава...една петъчна вечер се прибирате по главната улица...Виждате как осветените витрини се оглеждат в мокрият асфалт...чувате смеха на разхождащите се бургазлии и го осъзнавате!Искате да споделите този миг с него,а е невъзможно...Знаете че после пак ще боли,но дори мисълта,че може би има съвсем малък шанс да бъдете с него ви кара да не се отказвате...Да обичате на инат на всички обстоятелства и пречки...Да обичаш на инат...Струва си!Повярвайте!
