...

Не искам да слагам заглавие,защото просто имам нужда да поговоря за нещата от живота...Без имена,без определения...Просто дрезгави откровения,скрити във воалите на есенната нощ...
Черно-бели привидения летят в стаята и някой ми нашепва,че края е близо?Нима не го знам?Нима не ме боля достатъчно за да проумея,че бъдеще няма?Нима трябва да си играят със сърцето ми...Те-моите спомени...
Радиото повтаря за стотен път една и съща песен-нашата...Остатъците от сутршната спирала полепват по миглите ми и тежат...Недопито кафе изстива до ръката ми...
Още усещам аромата на тялото ти по себе си...Още нося белезите от целувките ти...Още крия в себе си всяка усмивка,която ми подари...Зелените ти очи ме изгарят и насън се разплаквам...Отивай си!
Не искам да градя кули от пясък,които студения вятър ще отнесе в Нищото....Не искам да живея в очакване...Не искам да обичам снимката ти...Нека си тръгна...Не ме спирай...Повече ще боли!
Толкова хора минаха през живота ми...Не помня имена,не помня лица...Не помня обичта им!...Сега си само ти...и Края-Една бездна от въпроси...
Хладния въздух нахлува в съня ми...Вече нищо не може да ме спре!

Мигове от усмивки...

Автобусът запали и отново потеглям на път...Отново преглъщам парещата болка и крия сълзите си зад мръсното стъкло...И отново се разделям с теб..и отново се сбогувам с лятото...и пак се губя...
Толква пъти ми се е искало да вярвам,че НАС пак ще го има...Толкова пъти ми се искало да нарисувам с детска наивност как ще продължавам да се будя до теб и да те гледам докато спиш!Иска ми се да вярвам ще ще продължавам да усещам аромата на кожата ти,а ти да се усмихваш на сън!Иска ми се да вярвам,че и утре ще ме целунеш по челото преди да заминеш на работа...Но няма...
Поглеждам в очите ти и чета тъгата в тях...Разсеяно се усмихваш:"Скоро ще се видим нали?"..."Може би"...
И двамата знаем-утре няма да има...Всичко свършва тук където започна-на брега на морето...
Обещавам да дойда...Кълнеш се-ще си само мой...Кого залъгваме?Отдавна вче не сме деца...На края на пътя сме...Невъзножна е любовта ни разделяна от толкова километри...Нека не се залъгваме...Не сме деца...
За няколко дни всичко беше като преди...Вечерите край басейна...Целувките в джакузито...Бутилка вино и черен шоколад...
Отново бяхме щастливи...а раздялата ни се виждаше далечна...Лятото ни подари още 5 дни и вече си отива...
Усещам дъха ти и забързания ти пулс..."Време ли е?Разделяме ли се?"...Целуваш устните и искаш да ти кажа,че ще продължим...Очите ти ме умоляват да обещая,че ще сме щастливи...Бебчо,не сме деца...Не искай да те лъжа!
Автобусът се отдалечава и вече те губя от поглед...Отново се сбогувам с моето лято...Подарих ти частичка от себе си...Ще я пазиш нали?

Приливна вълна...

Ето,че началото на учебната година вече е факт,а аз още се нося по течението летните настроения...И както всяка есен и тази ми носи толкова много нови размисли...
Наскоро някъде чух една мисъл.която много ми хареса..."Животът е много прост-правиш избор и не се обръщаш назад"...Обещах си да превърна тази мисъл в моя философия на живот,но понякога нещата са по трудни отколкото ми се струва...
Мога ли наистина да не обмислям постъпките си и да не виждам стотици пъти на ден лицето ти,когато си казахме "Сбогом"?
Мога ли да те срещам и да те подминавам като непознат?
Мога ли да бъда ледена кралица,когато ме изгаря нуждата да бъда просто човек?
А какво е да си човек и кое е човешкото в човека?Нима е сме създадени така,че да нараняваме...Нима не можем просто да продължим напред и да не боли...Защо винаги единия трябва да бъде лош,а другия жертва...Не може ли просто да се разделим на кръстопътя и всеки да поеме в своета посока?
Човеци?Може би...в някой друг живот...
Преосмислям всичко отново и отново...Знам че някой ден ще си ми благодарен за края...Някой ден ще спреш да ме мразиш и ще ме разбереш...Нима трябваше да те лъжа?Нима трябваше да остана с теб от съжаление?Нима после няма да боли повече?Измама...
Дано някой ден ме разбереш...

За нея...

Полъхът на есенния вятър погали лицето й и тя изтръпна...Усещаше го!Сякаш той още беше тук и я наблюдаваше скрит зад някой ъгъл...
Притихнала във вечерния здрач тя притвори очи и се върна назад...
Колко много неща могат да се променят за два месеца...Сега сякаш живееше друг живот...Сякаш беше друг човек...не познаваше човека,в когото се беше превърнала,но го харесваше...Харесваше решителността и самоувереността на новото си Аз...Сега беше по-силна...беше победител!
Знаеше кой я бе променил толкова много...Знаеше,че дължеше всичко на него...Той я бе научил да държи на себе си...да се уважава и обича:)Бе я накарал да се почуства желана и единствена...И сега усещаше горещият му поглед върху тялото си...Колко пъти я бе изпивал с тези маслинени очи...Тя се разсмя...
Спомни си първата им среща...Спомни си как нахълта в стаята и Го видя...Спомни си ироничните му забележки по нейн адрес...Ах,колко я вбесяваше само!Никога не бе вярвала,че точно в него ще се влюби и че той ще промени живота й...
Усмихна се почти през сълзи...Нима можеше да забрави това лято?!?Не вярваше,че то свършва...отказваше да приеме,че есенната слана е попарила златните цветове на морския пясък и дъждовни облаци почернят тюркоазеното синьо на небето...
"Зимата започва..."

Без име...

Дали една усмивка ще усмисли седмици раздяла...
Дали една усмивка е способна да ме върне...
Дали една усмивка всичката ти обич е събрала...
Дали след всичко друго мога пак да те прегърна?!?