Понякога думите не стигат, за да изразят терзанията и драмите на сурцето.
Срува ми се някак абсурдно няколко скупчени разкривени йероглифи да обяснят разочарованията, влюбванията и трепетното очакване на цялото ми същество за едно по-усмихнато утре...
Един вулкан от емоции дълго таени върте в ме, който струва ми се скоро ще избухне.
Понякога си спомням с някаква странна носталгия за всичко, което си отиде от живота ми - училището, безгрижието и чувството, че мога да покора света... Да променя клишетата и да постигна мечтите си... Вярвах, че съм безсмъртна и светът е в краката ми... Всички сякаш го вярвахме...
И в един миг - всичко изчезва.
Разбива се с гръм и трясък, унищожавайки и вярата в доброто...
Започваш да осъзнаваш, че нищо не зависи от теб и усилията рядко са наистина път към успеха... И човек се пита: "Кое е истинското?"
В един момент човек осъзнава, че няма значение дали си положил труд - живота няма нищо общо със справедловостта.
Кой ще бъде облагодетелстван рядко зависи от онова, което влагаш - труд, упоритост...
Нищо не се случва така както си мислиш и никой не оценява труда ти... постиженията ти...
И човек се разочарова от всичко... и най-вече от справедливостта, в която е вярвал...
И в един такъв момент е трудно да се пише, а за написаното е непосилно да отрази реално начина, по който се чувствам; емоциите, които ме разкъсват; сърцето, което се лута изгубено в собствения си лабиринт и обезверено в собствената си вяра.
Та кажете приятели, как се пише в един такъв свят? В какво се вярва? И струва ли си да се борим, като от нас нищо не зависи?
