Един ден в миналото...

На милото

Навъсен ден простира пелена
от сиви мрачни облаци над нас.
Аз сгушена в ръцете ти горя.
За мен ти върна времето назад.

Благодаря ти,че отново ме обичаш.
За ден.За час.За четвърт миг дори.
Аз днес ще бъда твоето момиче.
На този бряг със теб се преродих.

Не мога да повярвам,че целуваш
очите ми и мокрите коси.
Не искам да си тръгнеш да те пусна.
Почи без глас те моля:"Остани."

Днес твоята прегръдка ме превърна
в истински щастливата жена.
Прощалната целувка пак ме връща
във нощ пропита с толкова тъга.

Проглеждане...

Поглеждам към небето синьо
за първи път след зима от сълзи.
Обгръщам с поглед нежността му.
Вали над мен градушка от звезди.

Не мога да повярвам,че небето
отново шир безплътна е простряло.
Над мен е синя пуста вечност.
Небето леден поглед в мен е взряло.

Безкрая му пред мен съзирам,
прогледнала отново за света.
Живота сложен чак сега разбирам.
Отпивам глъдка огнена зора.

Не искам вече нищо да узная.
Въпроси празни вътре в мен се скриват.
Добива смисъл всичко най-накрая.
Не се налага вече да го питам.

Значенията прости осъзнавам,
защото всъщност ясен е света.
Аз господарка на живота грешен ставам.
С любов изкупих своята вина!

...напубликувано...

Отново ще пиша за теб, моя първа обич...
Отново ще върна времето за да мога да те обичам още поне за час...
Отново ще се моля да ми простиш...
Отново ще се гмурна в болката, за да усетя колко непростими са греховете ми...
И отново ще те обичам...
Завинаги...

Не мога да публикувам тези редове, за да те оставя да си отидеш...
Искам да крещя от ужас и да лазя след теб, за да останеш още миг до мен...
Но няма... Ще те оставя да си щастлив, защото знам,че го заслужаваш...
Сбогом Любов!...
Но пак ще се връщам понякога, за да си спомня,че е имало и хубави неща...
И пак е ти пиша...

Отново плача за теб, моя първа обич...
Отново те виждам в съня си...
Отново се будя щастлива... Видях те в мислите си!

Кажи ми...

Кажи ми,от кога не си поглеждал
към сините простори на небето.
Кажи ми,от кога не си рисувал
мечти от звезден прах върху морето.

Кажи ми,от кога забрави онзи
вълшебен аромат на мокра пръст.
Кажи ми,от кога не си излизал
навън да се разходиш в летен дъжд.

Кажи ми,от кога живота
превърнал си във срамна сделка.
Кажи ми, от кога и мене
изгони си от съня си нежен.

Кажи ми,от кога си този,
когото тайно плаша.Наранявам.
Кажи ми и тръгни си после.
Сърцето твое друго заслужава.

Утре започва от днес...

...затова слагам точката още тук и сега.
Отгръщам страницата и се заемам със следващата глава от книгата на живота ми и я оцветявам в розово!
Вече ще съм по-силна,по-красива,по-влюбена от всякога...И ще съм влюбена само в него-в живота!
Поставям ново начало и стискам палци този път то да е истински усмихнато,защото усмивката е моята същност.
Цялото ми същество се моли да изтрие спомените,така както изтрих тези постове...Защото ми омръзна да плача...(а и размазаният грим не ми отива!)
Да съм щастлива е мое призвание!

Кръпки от мен...

Странно е.
Толкова искам пак да съм твоето момиче...В началото ме беше страх...Мислех,че може пак да те нараня...Но вече не...Сега знам,че мога да те обичам...Стига само да ми разрешиш...
Незнам дали някога ще прочетеш тези редове...Незнам дали въобще още си мислиш за мен вечер...Но си спомням как преди ми кликваше за Лека Нощ...и заспивах щастлива...
Отдавна вече не е така...
Вечер заспивам разплакана...Всяка нощ...
Сутрин се будя пречистена и готова за да те видя отново...и да ме подминеш...Странно е,че дори това ме прави щастлива...Да те виждам...
***
Вече няколко вечери ходя да се разхождам до Старото...
Тъмно е,но тайно все се надявам да дойдеш и ти...Там...Отново...
Гледам морето и светлините,а теб те няма и все се надявам...Нали там те целунах за първи път?Къде другаде мога да мисля за теб без това да е престъпление?
...и ще продължавам да ходя...
***
Вече два часа седя пред името ти в skype и не се усмелявам да пиша...Обещах,че няма да съм егоист...Не и този път!..но ми е все по трудно!
***
Лягам си...Държа телефона в ръка - набрала съм твоя номер.Не позвънявам.Не кликвам.(за Лека Нощ?) Затварям го и го оставям на раклата.
Както всяка нощ без теб...
***
Обичам те!

Живота е борба!

Животът ми е битка безконечна
със северните морски ветрове.
Те вярата в човека ми отнеха.
Днес търся вече нови брегове.

Дори и тъмен,страшен и враждебен
аз пак обичам този мой живот.
Лети от вярата в утрото понесен
духа ми млад и пълен със любов.

Светът намръщен рязко ме поглежда,
учуден на младежката ми дързост.
Уплашен е от моята надежда
да разплета вековната му мъдрост.

Човекът днес безмълвен е останал.
Понятие със празна кухина.
Над ледения труп сега пируват
парите,фалша,подлостта...

На стената в салона по физическо :)

"За нищо на този свят не т рябва да съжаляваме.Нищо не може да се върне.Животът няма за цел да ни направи съвършени.Съвършенството е за музите.За всичко на този свят се плаща.Въображаемото величие ни носи само унижение и срам.За моментите,в които се чустваш Бог на живота,се плаща с моментите,в които знаеш,че си влечуго!!!"

/Джек Лондон/

Говорих с теб в събя си...

-Можеш ли да обичаш?
~Мога да опитам...
-Съмнявам се...
~Защо?
-Защото си отиде.
~Но сега съм тук.
-Това няма значение вече...
~Обичам те!
-Няма смисъл.
~Прости ми!
-Невъзможно е.
~Знам,че ме обичаш...
-Така е...
~Моля те!
-Недей!
~Обичам те!
-Отивай си...
~Моля те!
-Бъди щастлива!

Няма смисъл от думи...

Откровенно...

Незнам какво ми става...Незнам коя съм...
Дори живота ми доби странно измерение вече...Ненужен ми е...Празен...Сякаш купен от разпродажба в магазин за втора употреба-никому нужен...И на мен вече не ми трябва...
Остана ми само писането...Моята сила да се будя и дишам...Моето последно спасение...
А музата не идва...Стиховете ми са плоски и повтарящи се...и навсякъде е само Той-във всяка буква,всеки знак,всяка малка пауза...
Опитвам се да се разбера...Опитвам се да проумея какво искам,а е невъзможно...Обичам,а не мога да Го имам...Знам,че не трябва...Обещах Му и този път ще удържа на думата си...Поне веднъж...
Жалка съм!Наранявах,мислех се за непобедима...А накрая миналото ме превзе...и се губя преди началото на приказката...Сякаш съм сама...Завинаги...
Не съжалявам за нищо...Така е трабвало...Всичко се случва,за да ни промени...Да ни научи...Да ни покаже пътя към себе си...Съжалявам само,че боли...и че нараних Онзи,когото обичам...
Странно е как правим грешки,нараняваме...А после грешките ни се обръщат срещу нас и ни превръщат в себе си...За да не объркаме повече пътя...Само да имаше начин...Някакъв просто...Да знам,че това е била вярната грешка...

Последен ден до ТеБ..

Ако имах още само ден.
Последен ден до тебе да вървя.
Ще бъде той от мене осветен
с най-истинската обич на света.

Доказала ти бих,че още мога
да те целувам вечно...Само теб!
Във кафенето бих се гушнала отново
в прегръдката на твоите ръце.

На плажа бих саблякла всичко мое
под погледа ти странно изумен.
И тялото ми вече ще е твое-
подарък...Да си спомняш този ден.

В солените води ще се удавя,
ако така би бил отново ти щастлив.
Най-чистата любов ще ти покажа...
В замяна искам още само миг...

на РуМи...

С ухание на младост се събужда
за утро ново моят слънчев ден.
Кошмарите среднощни той прокужда
и в ритъм жив понася ни с теб.

Момчетата ни гледат онемели,
приятелко,и малко ги е страх...
Две бури с теб във вихър сме се слели...
Примамва ги мъжете лудостта.

Онази твоя лудост безподобна,
тъй истинска-без маска и без грим.
Усмивката ти,дяволски чаровна,
младешки вятър в твоите коси.

Интрига,щипка сол и мерудия-
така забъркваш често любовта...
Пред теб аз мога всичко да разкрия,
ти тайни пазиш скрити от света.

Ти носиш чужди болки и тревоги.
Сълзите чужди.Чуждата любов.
Съдбата чужда вечно те тормози
и сякаш нямаш вече свой живот.

Забравиха,приятелко,че всеки
си има мигове на самота.
В такива дни обичай само тебе
и зарежи останалата суета.

Светът,приятелко,суров е.
Ще бъде и към тебе.Аз го знам.
Но нека нощем в тъмното те топли
усмивката,която ще ти дам!

Счупен спомен...

...
За миг си спомням,че обичах
преди години слънчево момче.
За него само сутрин се усмихвах.
Живех в свят на ярки цветове.

Обичах да усещам как ме гледа,
когато гушната в него спя.
Обичах и целувките солени,
избухнали под слънчева заря...

Понякога ми липсва тайно вечер,
когато знам,че друга го прегръща...
Дори от мен сега да е далече,
аз пак при него в мислите се връщам...

СиЛа...

В тъмното седя и ме е страх
понякога от тази самота.
В такива нощи спомням си за "нас"
и кипва яростно кръвта.

Нима си мислиш,че боли ме?
Нима допускаш,че след теб умрях?
Нима,момче,с подлост нарани ме,
а смелост нямаш да си спомниш "нас"?!

Не мога да те мразя,но го искам...
Не мога да забравя как горях...
Загърбих всичко,а получих НИЩО...
Сърцето само знае-беше грях!

Ти жалък си във слабостта си.
Безпомощен си,бебчо,днес...
Аз силна съм.Благодяра ти!
Това остана ми след теб...

Майсторки

"...ще ни изоставят
десетки пъти,
а ние тях-стотици.

Всеки ден ще им бягаме,
ще се укриваме,
ще плачем в тъмното самички,
ще се молим да ни открият,
преди да сме загинали
от самота.

Но по-често ще е така.

И когато ни намери
Този,
който е
предназначен,
от страх може и да не разберем,
че е Единственият
...
Макар че едва ли ще ни намери...
ние сме майсторки в криенето..."

/Бинка Пеева/

Такъв е животът...

Преродена...

Аз силна съм и жива съм,и мога
да бъда вятър,песен и молба.
Аз будя се за нов живот готова
по пътя да поема към света.

Аз мога да остана само шепот,
но мога и да викам,да крещя.
Аз знам,че всъщност грешник е човекът.
Аз знам,че в мен се ражда свобода.

Денят започва чист и се прераждам
със всяка нова следваща зора.
Усещам в мен как обич се заражда
към тази моя бащина страна.

ПРоЩаЛНо

Понякога ще идвам в съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй вън на пътя-
вратите не залоствай.

Ще влезна тихо.Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам-
ще те целуна и ще си отида.

/Никола Вапцаров/

Какво ми остана след Нея?

Любовта се събужда,за да си отиде...Поглежда ме презрително с големите си насълзени очи и ме подминава...
Оглеждам се в празната,като мен,витрина на затворения магазин...Нищо.Човек без сянка...Дух без отражение...Това остана от усмивката ми...
Не я обвинявам.Любовта ми даде всичко,но вятъра на егоизма развилнял се в душата ми унищожи дори спомените...
Отиде си всичко..."Постоихме го,за да го гледаме как се разпада"...И нима не боли?
Едно "Защо?" политнало над огризките от недоподарените ни целувки и наизвършени докосвания...и аромата на шоколадови бонбони...
Това ми остана след нея-любовта,която никога не срещнах...

Едно минало без бъдеще...

Толкова много тъга
сме скрили двамата с тебе...
Подминаваш ме вдигнал глава...
И боли,и се губя без време...

Хиляди думи напразно
разхвърляхме с теб помежду си.
Остана обидата само
и вярата вече се счупи...

Толкова парещи истини
забихме без страх във сърцата.
Но вече не сме си единствени
и болката само остана...

Толкова приказни вечери
връщат се нощем в съня ми.
Но всичко е вече изречено
убиха ни хиляди думи...

Гняв насъбрал се в сърцата,
в мислите злобно пропил...
И него вече го няма...
Сами сме...Както преди...

И всеки по свой път поема...
Да търси спомена нов...
Но искам от тебе да взема,
поне част от онази любов...

Пролетно въодушевление :)

Слънцето усмихнато играе
с първите цветя на пролетта
и въздуха наоколо ухае
на топъл ден,на дъжд и на трева...

И сладък липов цвят опиянява
живота мой и всеки следващ ден...
А пътя свой събдата продължава
и сигурна съм-води те при мен!

За реб,родино моя...

Шепа пръст ухаеща на тебе,
родино моя,вземам във ръка.
Погледжам пак към миналото време,
на детството към цветните стъкла.

Ти всичко си-и обич,и омраза.
Ти-топло лято с огнени жита,
лозата в село с грозде натежала,
от кладенеца ледена вода...

Ти,зима моя,бяла и гальовна,
със снежи преспи,с ледени цветя...
Ти,есен моя,мокра и дъждовна,
танцуваща по черните нивя...

Българийо,ти всичко си събрала-
сълзи и кръв,усмивки и хора.
И в друг живот пак тебе бих избрала!
Родино моя,обич и тъга...

Откраднато от Кат:)

По пример на Кат и аз ще напиша своето послание с песни,но ще избера българските...че са ми по на сърцето нещо :)

Здравей, обич моя Знам, че боли, но И това е любов.Луда съм, че те обичам и Ти си ми всичко.Още мисля за теб .Виновна ли съм ,че Другата в мен сънува Грешен сън.Някой ден Дори да простиш Ако ако много ме обичаш, излъжи ме че ме мразиш,защото Невъзможна с теб е любовта. Още не знам дали Всеки ден ще е така и Вечно ще боли,но Аз ще те търся Цял живот.Отивам си,защото те обичам ,но Като вятър в косите ти Искам да съм с теб.Искам те завинаги.Обичам те.

Не сте сами...

Тъй като не съм нито голяма медия,нито имам каквато и да е било власт,за да мога да помогна на тези измъчени наши сънародници искам безмълвно да се присъединя,към кампанията на българските медии с един цитат на дядо Вазов,за когото все по-често се сещам напоследък: "Българският национален дух никога не се е дигал до такава висота и надали ще се дигне друг път...." Защо винаги се сещаме,че сме народ,когато изживяваме някаква трагедия?!?

НЕ СТЕ САМИ!

Не ми трябва сол...

"Живея
сякаш
чужд живот.
Не е дори екранен-
във филмите всичко е красиво.
В този
всичко
е сиво.

Преобладава
разпад.

Това ли е къщата,
за която мечтаехме
хиляда и една нощи.
И спорихме къде ще стои
солницата дори?

Не ми трябва сол.

Това ли е леглото,
здраво е и не скърца
(и за него също се карахме)
сега е празно.

Не ми трябва легло.

Не виждам смисъл от вещите,
ако ти не ги изцапаш,не ги чупиш.
За да трябва още нещо да се прави.
Дори нов скандал си е на мястото.
Качва адреналина.

Вкъщи
ела си."

/Бинка Пеева/