Ъхъм :)

Силна съм,по дяволите!

Нещо сладко :)

Моите лични два сладки календара :)

Обичам те!Прости!

Имам нужда да крещя,да чупя,да блъскам до омаломощение и да припадна от умора...Имам нужда да плача за теб и да измия със сълзи греховете си...Имам нужда да страдам,за да изкупя вината си...И пак няма да е достатъчно...
Знам,че те обичам с цялото си сърце,но продължавам да бъда раздвоена помежду ви-между моята ПРОЛЕТ-нежна и измамна и моето горещо и солено ЛЯТО...
Сгреших-виновна съм!Постъпвах прибързано,хлапешки,незрало...Вземах грешни решения и правех грешни избори...Сякаш някаква странна сила бе довела до пълното ми умопомрачение...Но не се оправдавам!Не търся извинение!Не съжалявам!Знам,че и да имам втори шанс пак така бих постъпила...Но прости!
Прости ми слабостта!Прости ми непостоянството!Прости ми избора!Просто...Прости!

БоРБа

Поглеждам към двора в ранното утро
и улавям дъха на живота.
Кокетно трепти през прозореца слънцето
и се будя за тебе готова.

Вече нова съм!Друга съм!Истински жива!
Пролетта ми дари любовта!
Усещам в себе си слънчева сила.
Знам-започва жестока борба...

Искам пак да спечеля усмивката твоя
и целувките-дар непознат.
Искам пак да се срещам с теб на прибоя.
Искам пак онзи,моят си,свят!

Ветровете се гонят сред цъфнали клони,
ронят нежния пролетен цвят.
Аз към тебе поемам-напред и нагоре...
Ще се боря за нашия свят!

Моята пролетна УЛиЦа...

Разголила душата си пред мене,
в ранната пролетна утрин,
улицата моя тихо шепне
с гласа на толкова отминали години...

Поняса ме над сънените къщи,
покрити с влажна сива пелена,
над пристана-баща самотен същи,
очакващ накой да се върне у дома.

"Децата" му заминаха отдавна,
с първите листа на есента.
И само той на този бряг остана
зареял поглед в празната мъгла.

А улицата моя посивяла
за лятото си спомня в утринта
и разказа си тъжен продължава,
припомняйки ми стари времена.

Тя връща ме към миналата пролет
с кестена на двора разцъфтял.
Под него двама влюбени говорят
и планове чертаят за света.

Усмихвам се и някак ми е странно...
Аз бях забравила вкуса ти!Любовта!
Не исках да си спомням,но напразно-
улицата върна ме назад...

Нощта се спуска-тиха и спокойна.
Дошла е тук отново пролетта.
За първи път аз искам да си спомня...
За първи път от толкова лета!

Забрави!

Улавям усмивката ти в слънчевото утро
и ми липсваш все по-силно,и боли...
Спомена за нас ме кара да се будя сутрин,
но знам,че няма да те имам...Забрави!

Недей си спомня всички мои думи!
Недей ме кара пак да вярвам в нас!
С трясък счупих всичко помежду ни.
В грешница лъжовна се превърнах аз...

Губех се в чужда вяра!
Осъмвах в чужди ледени легла!
И своя воля вече нямам,
за да се боря срещу пошлостта...

Фалшиви ценности ти подари ми.
Или в такива ги превърнах аз?
Поглеждам пак в очите ти лъжливи...
Или не бе лъжа измисленото "нас"?

Незнам дори какво желая вече.
Незнам дали те мразя или не.
Понякога в съня си те целувам вечер.
Понакога сърцето злобно те кълне...

Объркана съм!Истина това е!
Не го отричам!Вярно е,уви...
Незнам дали за мене обичта е...
Недей ми отговаря!Забрави!

Димни сигнали...

Вдъхновена от Мартин искам и аз да изпратя своето димно послание от едно от най-романтичните места на света-Айфеловата кула...Послание от най-влюбения град в Европа,в което се пее за любов...Като онази истинската-от филмите...Аз знам,че съществува...Имах я...И отново ще я имам :)

"Буря с име на жена..."

"Обичам те.Отвътре...Без причина.Без обяснения.Имам чувството ,че съм се родила,за да те срещна и да те обикна.Да вдишвам аромата на кожата ти.Да потърся твоята взаимност.Да вкуся нашата заедност.Да стана зависима от твоето присъствие.Да изживея нашето сливане,за да постигна своята цялост...
Когато си до мен,се чуствам цяла.Когато си далече,ме боли.Харесва ми да се оглеждам в очите ти,да се отразявам в усмивката ти,да разгадавам всяка твоя дума,да се вслушвам в тишината помежду ни...
Не ми обещавай нищо.Искам само да знам,че те има.Обичам те.Твоя съм.Цяла ти принадлежа...Докато си до мен.Доакто съм цяла...Обичам те."

/Наталия Симеонова/

Чекмедже с мисли :)

Мхм...Та значи...Напоследък откривам че има мн хубави мисли(някой от тях може да съм ги споменавала вече,за което предварително се извинявам),които ми попадат насам натам и ако не си ги запиша ги забравям...Ще си ги записвам в този пост и периодично ще ги обновявам,за да мога да ги споделя с малкото читатели на блога ми...Държа да кажа,че това не са мои мисли :)

* Днес открих, че съм прекалено силна.И мисля, че е време да тръгваш.Защото не ми отива да страдам!
* Мога да те прегръщам вечно,но никога няма да е достатъчно дълго.
* Позволено ти е да имаш едно гадже и 86 "тръпки".
* Днес открих,че имам сърце...А това не ми подхожда!
*People always leave...
*Любов е това, което те кара да се усмихваш, когато си тъжен.
*Но когато харесваш някого до такава степен,че искаш да влезеш в главата му,обикновено скачаш в леглото му...
*Уморих се от хора-хамелеони... без усет за цветовете...
*Когато Бог отнема нещо от твоята хватка, той не те наказва, а просто изпразва ръката ти, за да получиш нещо по-добро!
*"Секс" не е отговорът. "Секс" е въпросът. Отговорът е "Да"...
*По-добре сам,отколкото зле придружен.
*Сега ще бъдем най-далечни, защото някога сме си били най-близки...
*Винаги бъди малко по-добър отколкото е необходимо...
* Никога не плачи за това,което си нямал.Остави другите да плачат,че са нямали теб .
*Няма зло.Има нееволюирало добро. /Петър Дънов/
*Всеки,който си мисли,че не можеш да се справиш с това,е поредният човек,от когото нямаш нужда в живота си!
*Жените имат нужда от причина да правят секс,а мъжете-от място.
*От всички животни,мъжете са най-неконтролируеми./Платон/
*”Чувствам се сякаш в мен има двама души – аз и моята интуиция. Ако вървя срещу нея, тя ще ме проваля всеки път, но следвам ли я, ще се разбираме добре.”/Ким Бейсинджър/
*-Защо аз?
-Защото ме видя,когато бях невидима.../из "Дневниците на принцесата"/
*"Никога не обяснявай-пред приятели не се налага,а враговете няма да повярват."/Виктор Грейсън/
*Ако искаш да бъдеш щастлив...Бъди!

Прошка...

Искам да поискам прошка на всички хора,които съм наранила по някакъв начин с всичко,което съзнателно или не съм казала и направила ! Искам да поискам прошка от всички хора,на които днес съм забравила да се обадя...Простете ми!

Равносметка...

На "MiLoTo",заради всички усмивки които е предизвикал у мен...

Това е едно неадресирано писмо,но аз знам че получателя му сам ще разбере,че е за него.
След неочакван разговор,който водих днес си дадох сметка,че ти продължаваш да четеш блога ми...Дадох си сметка,че може би неумишлено постовете ми те карат да си мислиш,че ги пиша за теб...Но в живота ми вече има други хора...Никога не съм искала да те дърпам към миналото ни-прекалено отдавна беше...Нека с този последен пост посветен на теб си кажем по едно "Довиждане и попътен вятър!"
Знам,че чуваш за мен различни неща...На няколко пъти и в блога и чрез други хора се опитах да ти го кажа-НЕ СЪМ СЕ СЪБРАЛА С НЕГО.Ние сме само приятели...понякога човек се нуждае от такива...За да се справи с изпитанията,на които ни подлага живота.
Знам,че може би бях груба при последния ни разговор,но моля те,остави ме сама да вземам своите решения и сама да направя своите грешки...Всеки има нужда да греши понякога...Осъзнавам,че искаш да ме предпазиш,но аз съм голямо момиче-мога да се грижа за себе си.
Когато взех решението да блогна това се сещах за още толкова неща,които искам да ти кажа,а сега не мога...Блокирала съм и сякаш се изчерпах...Дано не съм забравила нещо...
Като за край ще сложа тук заглавията на всички мои постове посветени на теб,за да не стават грешки...и да знаеш,че въпреки,че те обичах,отдавна те пуснах да си идеш от живота ми...Направи го и ти!
За онова момиче
Без име
Приливна вълна
Жена
Когато падне мъгла
Понакога се случват чудеса

Изборът на сърцето...

На масата в стаята огромна
лежи откъснат нежен розов цвят...
Защо се чуствам толкова самотна?
Защо в сиво пак е моят свят?

Усмихвам се и сякаш съм щастлива,
и сякаш слънчев пак е моят ден...
Но само аз си знам,че мълчалива
гореща болка пари вътре в мен.

Не ми допада вечния театър,
в скучна роля влизам всеки път...
А ти не можеш да си ми приятел-
в очите виждам чуствата горят...

Така желая истински да мога
да те обичам,да те искам като мъж,
но нещо в мене вече се пречупи...
В душата ми вали пороен дъжд...

Обичам те!Наистина!Така е!
Но ти за мен си просто като брат...
Аз знам,че не достатъчно това е,
по повече сърцето не можа...

Всичко е на ред...

Заслушана в нищото понякога
при теб се връщам и мълча...
В очите ти поглеждам както някога,
усешам аромата ти в съня...
Целувам устните обичани
и знам,че всичко е на ред...
Вкуса ти тъй солен разсмива ме...
Ухаеш още сякаш на море...
До теб се будя и щастлива съм,
че нося те във своето сърце...
Дори и наранена в мислите
аз знам,че всичко е на ред...

Да имаш приятели!

Седя с Георги в кафенето (да онова същото кафене на центъра,в което имам толкова много спомени и с което сякаш са свързани всички обрати в живота ми) и нервно поглеждам часовника:
-Георги ще закъснееш!Автобуса ти е след 15 мин.
-Няма страшно,любов моя.-усмихва ми се закачливо той и продължава разказа си.
Разсмивам се...и двамата знаем,че града ни обсъжда,защото приличаме на двойка и ни харесва да играем тази игра и да влизаме в ролята на влюбени.
14:15 мин.-телефонът ми иззвънява.Вдигам го и чувам разплакания мамин глас:
-Дядо ти почина.
Стаписвам се в изумление.Мълча.
-Моля?
-Дадо ти почина.-повтаря разтреперания глас отсреща.
Затварям.
-Какво има?-разтревожено ме пита Георги.-Пребледня.
-Трябва да се прибера.Дядо ми е починал.-изричам на глас страшната истина,но не мога да я приема все още.-Ти отивай да си хванеш автобуса.Ще закъснееш.
-Ти луда ли си?!Никъде няма да ходя!Оставам с теб!Ще се обадя на колегата да ми вземе смяната.
-Не!Отивай!Няма да си навличаш неприятности заради мен.
-Ти си ми приятелка и харесва ли ти или не,никъде няма да ходя!
Поглеждам го.Говори сериозно.Не казвам нищо,но цялото ми същество крещи:"Благодаря ти!"...
Вървим към вкъщи без да говорим...Дори не се поглеждаме...Само чувам равномерното му дишане и ми стига...Знам,че не съм сама!

Let's talk about me...

Написването на настоящия пост е подбудено от един разговор с моя позната по повод "забуления ми в тайни живота" и слуховете,които се носят около него...
Не,че има кой знае какво,но хората имат странната способност да преиначават нещата,за да ги покажат в най-изродената им форма...Като слушам чуждите разкази чак се отвращавам от себе си...Такава кучка ли съм?
"Нека ви разкажа за прегрешенията на една жена"...Прегрешения?!Но защо?Просто се борех за себе си...
Признавам си-не съм светица...Наранявала съм и съм била зла...Не винаги съм вземала правилните решения за себе си...Предадох единствения човек в живота ми,на когото някога съм казала "Обичам те"...И все пак...Човек съм!
Не се разбирам!Защо заложих целия си свят на карта заради един човек?Заради един месец?...Блъскам си главата в стената и не проумявам защо рискувах всичко...Той ме привличаше неудържимо още от първия поглед,от първата хаплива забележка,от първия неприличен намек...И все пак- Защо плюх на всичко?
Има една песен Райна и Константин-Ти си ми всичко ...Това беше нашата песен със Стаф...Бах му я "подарила" ,за да му покажа,че винаги ще бъда до него...че за мен няма друг...А се държах като глупачка!
Връщам се назад и си спомням само хубавите неща от връзката ни...Спомням си колко бях влюбена...и щастлива...и отдадена...Тъжно ми е,че сега се разминаваме безмълвни...
Понякога ми се иска да можех да върна времето 6 месеца назад...Но знаете ли?... Пак така щях да постъпя!

Подарък за приятел :)

Здравей,мило мое мече!
Как си днес?Спа ли добре?
Видя ли навън че дошъл е снега?
Видя ли усмихнати детски лица?

Здравй,мило мое мече!
Събуждай се вече,лято дойде!
Какаото топло на печката ври,
Събуждай се,мечо!Недей се цупи!

Да тръгваме,мечо!Чака ни път!
Пълната раница слагай на гръб!
Издрани лакти и нокти с кал,
това е нормално,вече съм скаут.

Довиждане,Пухчо…Порастнахме май?
Но времето наше не ще има край…
Понякога вечер ще идвам при теб,
защото такава съм-още дете!

Бягство!

Разхвърляни и хаотични мисли
разбиват моя стъклен,детски свят.
Изгубили са багрите златисти
мечти те ми от вятъра познат...
Отвява той с леден дъх ограбващ
и малкото останали цветя...
В черно-сиви краски ме оставя
по своя път безкраен любовта.
Повтарям всеки ден и машинално
усмихвам се,но в скритата тъга
улавяш ти в мен болката потайна,
която виждаш само в съня...
И точно там, в онзи свят-магия
заровена далече от деня,
изповедта си грешна тебе ще разкрия
и вяра в "утре" ще ти подаря!
За теб да има!-Аз не се нуждая
от вяра и от слънчеви неща...
Ти,обич моя,трябва да избягаш,
преди да те погубя в самота!

Никога отново с теб!

Понякога в утрото сънливо
сред влажни морски лепкави мъгли...
Събуждам се с усещане щастливо-
в съна ми снощен ти ме посети.

Излизам вън и пак поемам пътя
към всички неизвършени дела.
Не искам в тебе аз да се изгубя!
С живота ще се боря и сама!

Усещам силата как влива се в мене.
Усещам как се будя по-добра.
Без любовта да бъда се научих вече...
Но не ме мисли!Не съм сама!

Аз мога да го имам щом поискам.
Да бъда мога с него всеки ден.
Но не това е всичко е моето утро!
Но не това усмисля моя ден!

Да се усмихвам,да се смея,да обичам-
света,живота,хората край мен...
Това е онова,което искам-
на стара песен,новия рефрен!

Да бъда песен!

Да бъда песен сутрин край прибоя!
Да бъда песен в ранната зора!
Да бъда твоя песен,радост моя!
Да бъда песен,за да те спася!

Да бъда песен-искрена и чиста,
родена в мъжка пареща сълза!
Да бъда песен силно ми се иска,
но в проза ме превърна любовта...

Да бъда песен вечер под звездите!
Да се издигам силна,истински добра!
Да бъда песен стоплящя душите!
Да бъда песен,за да те спася!

За теб,обич моя...

"Вятър див ме понесе
и скитник аз бях - на някъде тръгнах,
а така и не спрях.

Сам от себе си бягах и гонех се сам,
мостове след себе си горях
не оставах следа.

Разни хора вървяха през моя живот -
не запомнах имена
и не исках да ги срещам пак.

Но в една синя вечер сякаш пак оживях -
срещнах странна, хубава
жена, пак обичан бях.

По пътищата вечни на България
ще се върна пак, ще се върна пак.
По пътищата вечни на България
чакаш ли ме там, чакаш ли ме там?

Вятър див пак ме носи
и скитам сега, ала твоите стъпки
скрива нова трева.

Знам, че ще се кръстосат
наш’те пътища пак, знам, че имам
още нощ поне и поне още ден.

По пътищата вечни на България
ще се върна пак, ще се върна пак.
По пътищата вечни на България
чакаш ли ме там, чакаш ли ме там?

Обичам те много
“най-много от всички…
Наистина те обичам много…
Най-много от всички,
които обичах по пътищата…”
по пътищата вечни на България. "

/С. Трифонов/

Мисли над чаша какао...

Мхм...
Чудя се как да започна и какво да кажа...Просто...
Седя си вкъщи и цялата къща мирише на палачинки...Едно такова топло,уютно...Сгушено сред северните ветровете,които се гонят в мрака навън...И седнала пред компютъра с какао просто не мога да се сдържа да не напиша нещо,докато наблюбавам как облачета топла пара изплуват от чашата ми и се губят в нищото...
В такива дни понякога се чуствам наистина изгубена...Мисля си,толкова пъти съм си мислела всъщност,че може би не вземам правилните решения...
През целия си живот съм живяла с идеята,че ще уча "право"...А ако не това е призванието ми?Какво правим ако объркаме пътя и вместо да поемем към върховете на кариерата,удовлетворението и щастието,се забием в някоя бездънна пресечка,а връщане назад няма?!
От къде знаем какво да правиш с живота си?От къде можем да бъдем сигурни,че не грешим?И какво става с живота ни,ако една сутрин просто се събудим и открием,че не сме щастливи?
Не искам в една пролетна утрин след 20 години да открия,че нищо в живота ми не ме кара да се усмихвам...Ами ако усмивката ми си отиде завинаги?Ами ако никога не срещем правилния човек?Какво правим тогава?
Едва на 18 съм ,а емоционално се чуствам изтощена и отегчена сякаш имам живота на 40 годишна стара мома...Една по-тежка раздяла и месеци наред ме е страх да обичам,да се влюбя и най-важното:страх ме е да повярвам в хората и искреността им...А какво правят хората преживели развод?Как се събуждат и продължават да виждат цветовете на света...Аз бих откачила!
Да живееш с някого години наред,да го обичаш и да бъде целия ти свят...И в един момент?Просто край?Това е...Довиждане и кой от където е?
Не го вярвам!
Понякога се връщам назад и откривам колко наивна съм била...Сякаш усещам пак лекотата да вярваш в едно по-добро утро...Днес вече знам,че то никога няма да дойде...Зад всеки ъгъл ни чака опасност,всеки нов човек очаква нещо от нас...Няма безкористни принцове на бели коне...Няма принцеси...Да не би да няма и магии?
Усмихвам се,изпаднала с странна безметежност...Сякаш не ме интересува...Сякаш нямам желание за нова авантюра...Сякаш съм видяла всичко...
Дали ми е по-добре без любов?-Да!...Определено...
Дали ми е по-сигурно?-Не!...Сега просто се нося по течението...