Понякога сядам да пиша само, защото листът ме вика... Усмихва ми се примамливо и ме подтиква да хвана химикала...
Сядам без идея какво иска да ми каже този път, но съм спокойна - докато листът ми говори, не съм изгубила магията си!
Днес сядам да пиша за Коледа...
За Коледа такава каквато Я познавам - ароматът на топла баклава пропил всеки сантиметър на дома ми... Светещите лампички на прозореца ми... Чорапите, закачени на вратите, които мама и татко ще напълнят със сладкиши...
Украсената елха в коридора и усещането за топлота... Топлота създаваща уют и разнежваща ме от мъничка :)
Брат ми- традиционно облякал ямурлука и путурите, отива да пее за рождеството - коледар е!
Всичко изниква в съзнанието ми като далечен спомен, който никога няма да върна...
Един спомен, който все повече ми се изплъзва и го губя с всяка отминала минута...
Носталгията за моите снежни Коледи у дома ме натъжава и сякаш губя частица от себе си...
Губя детето...
При което пак ще се връщам, понякога...
понеделник, декември 22, 2008
събота, декември 20, 2008
"Новото гробище над Сливница" 1885
Покойници, вий в други полк минахте,
де няма отпуск, ни зов за борба,
вий братски се прегърнахте, легнахте
и "Лека нощ" навеки си казахте -
до втората тръба.
Но що паднахте тук, деца бурливи?
За трон ли злат, за някой ли ?
Да беше то - остали бихте живи,
не бихте срещали тъй горделиви
куршума... Спете в мир.
Българио, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях,
и те за теб достойни, майко, бяха
И твойто име само кат мълвяха,
умираха без страх.
Но кой ви знай, че спите в тез полета?
Над ваший гроб забвеньето цъфти.
Кои сте вий? Над сянката ви клета
не мисли никой днес освен поета
и майките свети.
Борци, венец ви свих от песен жива,
от звукове, що никой не сбира:
от дивий рев на битката гръмлива,
от екота на Витоша бурлива,
от вашето ура.
И тоз венец - той няма да завене,
и тая песен вечно ще гърми
из българските планини зелени,
и славата ще вечно пей и стене
над гробни ви хълми.
Почивайте под тез могили ледни:
не ще да чуйте веч тръба, ни вожд,
ни славний гръм на битките победни,
към вечността е маршът ви последни.
Юнаци, лека нощ!
/И. Вазов/
де няма отпуск, ни зов за борба,
вий братски се прегърнахте, легнахте
и "Лека нощ" навеки си казахте -
до втората тръба.
Но що паднахте тук, деца бурливи?
За трон ли злат, за някой ли ?
Да беше то - остали бихте живи,
не бихте срещали тъй горделиви
куршума... Спете в мир.
Българио, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях,
и те за теб достойни, майко, бяха
И твойто име само кат мълвяха,
умираха без страх.
Но кой ви знай, че спите в тез полета?
Над ваший гроб забвеньето цъфти.
Кои сте вий? Над сянката ви клета
не мисли никой днес освен поета
и майките свети.
Борци, венец ви свих от песен жива,
от звукове, що никой не сбира:
от дивий рев на битката гръмлива,
от екота на Витоша бурлива,
от вашето ура.
И тоз венец - той няма да завене,
и тая песен вечно ще гърми
из българските планини зелени,
и славата ще вечно пей и стене
над гробни ви хълми.
Почивайте под тез могили ледни:
не ще да чуйте веч тръба, ни вожд,
ни славний гръм на битките победни,
към вечността е маршът ви последни.
Юнаци, лека нощ!
/И. Вазов/
сряда, декември 17, 2008
NO MERCY !
“О, Българийо, никога не си ни тъй мила, както когато сме вън от тебе! Никога не си ни тъй необходима, както когато те изгубим безнадеждно!!!”
събота, декември 13, 2008
Какво си драснах докато бях на работа...
Понякога в тъмното мълча
и вслушвам се в черното край мен.
И сякаш глуха ледена тъга
безжалостно се впива в мен...
С ледените си ръце ме хваща
и няма смисъл даже да крещя.
Безмълвна се отпускам в тъмнината...
...и губи се в нищото страха.
Колко позитивно звучи, а?
Интересни неща ми идват наум докато се карам с поредния неплатил клиент:)
и вслушвам се в черното край мен.
И сякаш глуха ледена тъга
безжалостно се впива в мен...
С ледените си ръце ме хваща
и няма смисъл даже да крещя.
Безмълвна се отпускам в тъмнината...
...и губи се в нищото страха.
Колко позитивно звучи, а?
Интересни неща ми идват наум докато се карам с поредния неплатил клиент:)
сряда, ноември 26, 2008
20 Years Live
Вчера бях на концерт...
На един концерт на певецът, който най-ясно описва емоционалния ми живот и състояние...
Той не е просто певец...
Той е поет,музикант,композитор... С една дума- артист...
Той е индивидуалист...
Той е човекът, чийто песни могат да ме разплачат, да ме възстановят след емоционален срив, да ми дадат сила да се боря...
Той е певецът, който може да ме върне към най-хубавите и най-тъжните ми спомени...
Той е Графа...
На един концерт на певецът, който най-ясно описва емоционалния ми живот и състояние...
Той не е просто певец...
Той е поет,музикант,композитор... С една дума- артист...
Той е индивидуалист...
Той е човекът, чийто песни могат да ме разплачат, да ме възстановят след емоционален срив, да ми дадат сила да се боря...
Той е певецът, който може да ме върне към най-хубавите и най-тъжните ми спомени...
Той е Графа...
събота, ноември 22, 2008
Почивка от сивата София...
В последния топъл ден на ноември с Милото бяхме на село...
Излязохме в есенната гора и изживяхме една топла есенна приказка... Едно последно късче от отиващото си слънце... Едно цветно петно,което да ни топли през идващата студена зима...
Видяхме златните и огнени цветове на есента,така както не съм ги виждала от дете...
Последните лъчи на есенното слънце вече не можеха да ни стоплят... Но споменът за тях ще ме топли за дълго...
Въпреки тъмните облаци, които заплашваха всеки момент да излеят леденият си гняв върху нас... Нищо не можа да развали усмихнатото ни настроение :)
С Милото си направихме много снимки,които да ни напомнят,колко беше хубаво :)
Беше вълшебен следобед...
НАЙ-КРАСИВИ ЗА МЕН БЯХА СЕНКИТЕ НА ЛЮБОВТА НИ:)
сряда, ноември 19, 2008
понеделник, ноември 10, 2008
... ДаРа ...
С Мишето си взехме нов домашен любимец...
Представям ви нашия дар... Подаръкът от моето Миши...
Нашата ДаРа :)
четвъртък, ноември 06, 2008
За една вечеря в Mc Donald's, едно МрЪНкаЛо и един филм
Преди няколко дни излизах с моето МръНкало :)
Седяхме си в любимия Mc Donald's и си говорехме за живота и всички онези любими хора и мигове, които са минали през него...
Стана ми мило...
Някак тъжно...
Носталгично...
Мислех си за онова далечно време, когато на целия свят бяхме само аз и Тя и всики наши ежедневни приключения... Сякаш Бургас ни беше малък... Все си намирахме какво и с кого са правим...
Винаги си намирахме интересно вълнуващо начало на седмицата,интригуваща среда и незабравим уикенд...
Всички уикенди бяха наши...
И ми стана мъчно... За всичкото онова време, което така ни се изплъзна...
После се прибрах и гледах един филм, които абсолютно в наш стил можеше да разплаче дори най-якия мъжага...
Гледах този филм и осъзнавах колко съм щастлива... Осъзнавах как имам всичко, което някога съм искала... Осъзнавах как съм срещнала човека, който ме кара да се усмихвам всеки ден... И осъзнавах как колкото и да съм объркана или ядосана на моменти не искам нищо друго от живота си, ... по-точно не искам НИКОЙ друг...
Този филм ме накара да си спомня за малките радости в живота... За миговете с любимите си хора, за които често забравяме... За малките жестове, които често забравяме...
Филма ме накара да проумея, че любовта на човекът до нас не е даденост и трябва да се борим за нея всеки ден от живота си...
Напомни ми за онзи миг, който променя живота ти... Мигът, в който животът ти спира да бъде такъв, каквто го познаваш...
Осъзнах, че започвайки една толкова сериозна и отдадена връзка не губя нищо... Не губя нищо пропускайки няколко пиянски купона и случайни флиртове завършващи в непознато легло... Не губя нищо, защото всъщност съм печеливша от всичко това... Имам всичко, което хората по купоните търсят... Всичко, което момичетата се надяват да намерят в чуждите легла...
Филмът, който ме накара да преосмисля живота и ценностите се...
... и ми напомни, че съм направила правилния избор...
...Защото ГО обичам :)
P.S. I love you
Седяхме си в любимия Mc Donald's и си говорехме за живота и всички онези любими хора и мигове, които са минали през него...
Стана ми мило...
Някак тъжно...
Носталгично...
Мислех си за онова далечно време, когато на целия свят бяхме само аз и Тя и всики наши ежедневни приключения... Сякаш Бургас ни беше малък... Все си намирахме какво и с кого са правим...
Винаги си намирахме интересно вълнуващо начало на седмицата,интригуваща среда и незабравим уикенд...
Всички уикенди бяха наши...
И ми стана мъчно... За всичкото онова време, което така ни се изплъзна...
После се прибрах и гледах един филм, които абсолютно в наш стил можеше да разплаче дори най-якия мъжага...
Гледах този филм и осъзнавах колко съм щастлива... Осъзнавах как имам всичко, което някога съм искала... Осъзнавах как съм срещнала човека, който ме кара да се усмихвам всеки ден... И осъзнавах как колкото и да съм объркана или ядосана на моменти не искам нищо друго от живота си, ... по-точно не искам НИКОЙ друг...
Този филм ме накара да си спомня за малките радости в живота... За миговете с любимите си хора, за които често забравяме... За малките жестове, които често забравяме...
Филма ме накара да проумея, че любовта на човекът до нас не е даденост и трябва да се борим за нея всеки ден от живота си...
Напомни ми за онзи миг, който променя живота ти... Мигът, в който животът ти спира да бъде такъв, каквто го познаваш...
Осъзнах, че започвайки една толкова сериозна и отдадена връзка не губя нищо... Не губя нищо пропускайки няколко пиянски купона и случайни флиртове завършващи в непознато легло... Не губя нищо, защото всъщност съм печеливша от всичко това... Имам всичко, което хората по купоните търсят... Всичко, което момичетата се надяват да намерят в чуждите легла...
Филмът, който ме накара да преосмисля живота и ценностите се...
... и ми напомни, че съм направила правилния избор...
...Защото ГО обичам :)
P.S. I love you
понеделник, ноември 03, 2008
Две жени...
В мен живеят две жени.
Две толкова различни личности.
Едната всяка вечер с тебе спи,
а другата мечтае за различности.
Едната в мен е зла, неукротима
и сее студ с ледено сърце.
А другата е жизнена и мила
и ражда добротата вътре в мен.
Те двете са различни и еднакви.
Противнички са. Даже врагове.
Но странно е, че двете се обичат...
...защото заедно живеят в мен.
Две толкова различни личности.
Едната всяка вечер с тебе спи,
а другата мечтае за различности.
Едната в мен е зла, неукротима
и сее студ с ледено сърце.
А другата е жизнена и мила
и ражда добротата вътре в мен.
Те двете са различни и еднакви.
Противнички са. Даже врагове.
Но странно е, че двете се обичат...
...защото заедно живеят в мен.
Златна есен...
Навън е златен,нежен листопад.
На закъсняла есен топлата целувка.
Напомняща на първата любов страстта
и тихото гугукане на двама влюбени.
Навън е есен, толкова магична,
увита в късни есенни мъгли
и скритите целувки на последните
златисти,топли слънчеви лъчи.
Ноември е.Почти усмихнат.
Почти гальовен, сякаш е дете.
Понесъл на отминала любов надеждите.
На стари спомени болезнения ек.
На закъсняла есен топлата целувка.
Напомняща на първата любов страстта
и тихото гугукане на двама влюбени.
Навън е есен, толкова магична,
увита в късни есенни мъгли
и скритите целувки на последните
златисти,топли слънчеви лъчи.
Ноември е.Почти усмихнат.
Почти гальовен, сякаш е дете.
Понесъл на отминала любов надеждите.
На стари спомени болезнения ек.
неделя, ноември 02, 2008
сряда, октомври 22, 2008
Нещо чуждо незнам си коя част :)
Мммм..
Вижте какво си намерих в нета...
200 неща които всеки трябва да направи в живота си :)
Вижте какво си намерих в нета...
200 неща които всеки трябва да направи в живота си :)
- Да почерпиш цялото заведение
- Да плуваш с делфини в открито море
- Да изкачиш връх
- Да караш Ферари пробно
- Да си посетил голямата пирамида в Гиза от вътре
- Да си държал тарантула в ръката си
- Да си бил с някой на свещи в банята
- Да кажеш “Обичам те” и наистина да го мислиш
- Да прегърнеш дърво
- Да направиш стриптиз
- Бънджискок
- Да посетиш Париж
- Да изживееш буря в открито море
- Да вилнееш цяла нощ и да посрещнеш изгрева
- Да видиш северното сияние
- Да посетих спортно събитие на огромен стадион
- Да се качиш на кулата в Пиза
- Да посадиш собствени зеленчуци и да ги хапнеш
- Да докоснеш айсберг
- Да спиш под открито небе
- Да смениш бебешки пелени
- Да се возиш на балон
- Да наблюдаваш метеоритен дъжд
- Да се напиеш с шампанско
- Да дариш с добра цел повече, отколкото можеш да си позволиш
- Да наблюдаваш нощното небе през телескоп
- Да ти избухнеш в смях в неподходящ момент
- Да участваш в побой
- Да спечелиш при конни надбягвания
- Да се оттървеш от работа без наистина да си болен
- Да поканиш непознат(а) на среща
- Да участваш в битка със снежни топки
- Да си снимаш задника на ксерокса в работата
- Да се изкрещиш силно колкото можеш
- Да държиш агънце в прегръдките си
- Да изживееш някоя своя тайна фантазия
- Да плуваш гол в полунощ
- Да плуваш в ледено студена вода
- Да проведеш истински разговор с просяк
- Да наблюдаваш слънчево затъмнение
- Да се возиш на високоскоростно влакче
- Да биеш дузпа
- Да се справиш със задачите от три седмици в три дни
- Да танцуваш като откачалка, без значение кой те гледа
- Да говориш цял ден с чужд акцент
- Да посетиш родното място на някои от дедите си
- Да си наистина щастлив в собствения си живот, било то и само за момент
- Да имаш два харддиска в компютъра си
- Да посетиш всички 23 кантона/провинции за други държави
- Да си харесваш работата във всяко отношение
- Да се погрижиш за някой, който е пиян
- Да притежаваш достатъчно пари според собствената си преценка
- Да имаш откачени приятели
- Да танцуваш в чужбина с непознат
- Да наблюдаваш китове, които са на свобода
- Да откраднеш табела от улицата
- Да пропътуваш далечна държава на стоп и с раница на гръб
- Да участваш в демонстрация
- Да опиташ freeclimbing
- Да излъжеш държавен служител в чужбина, само за да не се набиваш на очи
- Да се разхождаш в полунощ на плажа
- Да скачаш с парашут
- Да посетиш Ирландия
- Да страдаш от любовна мъка по-дълго, отколкото е била самата връзка
- Да ядеш в ресторант на маса с непознати
- Да посетиш Япония
- Да вдигнеш гирички, тежащи колкото теб самия
- Да издоиш крава
- Да направиш азбучна листа на всичките си CD-та, касети
- Да се представиш като известна личност
- Да пееш на караоке
- Да прекараш един цял ден в леглото, просто ей така
- Да позираш гол пред непознати
- Да се гмуркаш с кислородна бутилка
- Да правиш секс на фона на Bolero от Ravel
- Да се целуваш в дъжда
- Да си играеш в калта
- Да си играеш в дъжда
- Да посетиш автокино
- Да направиш нещо без да съжаляваш, а всъщност да трябва да се разкаеш
- Да посетиш великата китайска стена
- Да се покачиш на високо дърво
- Да използваш вместо Microsoft Windows нещо по-добро
- Да основеш собствена фирма
- Да се влюбиш щастливо и споделено
- Да посетиш известна историческа местност
- Да научиш някой борбен спорт
- Да участваш в съдебен спор, активно или само като зрител
- Да стоиш повече от 6 часа наведнъж пред някоя игра
- Да се ожениш
- Да играеш във филм
- Да провалиш купон
- Да обичаш някого, въпреки че е забранено или неподходящо
- Да целуваш някого докато му се завие свят
- Да се разведеш
- Да правиш секс в офиса
- Да не ядеш 5 дни
- Да опечеш сладки по собствена рецепта
- Да излезеш костюмиран от глава до пети на карнавал
- Да пътуваш с гондола през Венеция
- Да се татуираш
- Да откриеш, че само докосването на предмети те кара да настръхнеш
- Rafting
- Да се покажеш по телевизията като “експерт”
- Да получиш букет без причина
- Да маструбираш на обществено място
- Да се напиеш така, че после да не си спомняш нищо
- Да научиш десетопръстната система за писане
- Да излезеш на сцена или да държиш реч пред голяма публика
- Да посетиш Лас Вегас
- Да запишеш собствена музика
- Да търсиш планински кристали в Алпите
- Да имаш One-Night-Stand
- Да посетиш Тайланд
- Да видиш как живеят бежанци
- Да си купиш къща
- Да удариш колата си докато маневрираш
- Да си погребал някой/двамата родители
- Да си обръснеш интимното окосмяване
- Да пътешестваш с кораб
- Да говориш повече от един език гладко
- При опит да защитиш някой друг, да те набият теб
- Да прекараш нощ в пустинята
- Да караш кънки на лед на замразено езеро/река
- Да попълниш сам данъчната си декларация
- Да отгледаш деца
- Да си купиш след години любимата играчка и да си поиграеш с нея
- Да пропътуваш цяло турне с любимия си изпълнител
- Да определиш собствената си звездна констелация
- Да направиш велосипедна обиколка в чужбина
- Да откриеш нещо интересно за собствените си предци
- Да напишеш писмо до правителството
- Да започнеш от нулата, някъде с любимия човек
- Да дариш кръв
- Да минеш пеша по Golden Gate Bridge в Сан Франциско
- Да пееш силно в колата и да не спираш, въпреки че те гледат
- Да направиш аборт, респ. партньорката ти
- Да си направиш разкрасяваща операция
- Да оживееш след тежка катастрофа
- Да напишеш статия за важен вестник
- Да отслабнеш една трета от теглото си
- Да гушнеш някой, за да го успокоиш
- Да караш самолет
- Да погалиш Stachelrochen (Морска котка/Манта)
- Да разбиеш сърцето на някой
- Да помогнеш да животно да роди
- Да си изгубиш работата
- Да спечелиш пари в предаване по телевизията
- Да си счупиш кост
- Да скочиш от 10 метра в басейна
- Да отидеш на фотосафари в Африка
- Да караш мотор
- Да караш с повече от 200 км в час с каквото и да било превозно средство
- Да си направиш пърсинг където и да е, стига да е от раменете надолу
- Да стреляш с оръжие
- Да ядеш набрани от теб гъби
- Да яздиш кон
- Да поставиш страницата си в интернет
- Да правиш секс във влак в движение
- Да си бил на място в борсата за акции
- Да построиш иглу/снежна къщурка и да преспиш в него
- Да спиш през целия полет: старт, пътуване и кацане
- Да спиш повече от 30 часа в рамките на два дни
- Да напишеш стихотворение за любимия човек
- Да пропътуваш всички 7 континента
- Да пътуваш повече от 2 дни с кану
- Да произведеш сам хартия
- Да си изживял истинската романтика на лагерния огън
- Да дариш сперма или яйцеклетка
- Да си научил някой от класическите танци
- Да видиш собствената си снимка във вестника
- Да си имал поне две щастливи връзки в живота
- Да убедиш някой в нещо, което за теб е изключително важно
- Да изхвърлиш някого заради държанието му
- Да тръгнеш отново на училище
- Да летиш с парапланер
- Да наблюдаваш течности от собственото си тяло под микроскоп
- Да погалиш хлебарка
- Да опържиш зелени домати и да ги изядеш
- Да прочетеш Омировата Илиада
- Да прочетеш книга на известен автор, която не си прочел когато е трябвало в училище
- Да откраднеш от ресторант лъжица, чиния или чашa
- Да присъстваш на златотърсачески процес
- Да се научиш на някакво изкуство с цел автодидактика
- Да убиеш собственоръчно животно, да го сготвиш и да го изядеш
- Да се извиниш на някого за несправедливост, направена преди години
- Многочасова нощна разходка на лунна или изкуствена светлина
- Да правиш секс с някого, който е наполовина и двойно по-възрастен
- Да те изберат на обществена длъжност
- Да създадеш собствен компютърен език
- Да осъзнаеш, че живееш собствената си мечта
- Да оставиш някого, когото обичаш на чужди грижи
- Да сглобиш сам компютър
- Да продадеш собствено произведение на изкуството
- Да имаш щанд на някой уличен фест
- Да си боядисаш косата
- Да бъдеш DJ
- Да разбереш, че някой те е зарязал в интернет
- Да претърпиш анафилактичен шок и да оживееш
- Да те арестуват
вторник, октомври 21, 2008
Пуф-Паф... Влакът към звездите тръгва :)
Мяу:)
Добър вечер, моя нощна София:)
Добър вечер, моя есенна любов:)
...
Виждали ли сте нещо по-красиво и романтично от трептящите светлинки на сгушените сред блоковете улични лампи...
От двама влюбени седнали на пейка сред падащата около тях мъгла, бързаща да ги скрие от злите очи на завистливите граждани.
Виждали ли сте нещо по-спокойно от опразнения болевард посред нощ...
Чувствали ли сте се у дома на място, което не ви е дори близко... Просто, защото заспивате до близък човек... Аз го изпитвам всяка нощ от седмици насам... И съм наистина на мястото си...
Харесват ми мъглите, които завиват всяка вечер спящта София...
Харесва ми шумът от надпреварващите се с времето автобуси, трамваи, автомобили...
Понякога ме забавляват дори просто сърдитите погледи на лелките, чакащи на спирката...
Понякога ме забавлява да си говоря с бездомните кучета, които ме съпровождат до вкъщи...
Понякога просто си мисля за това, че всеки ден изживявам мечтата си...
...
Моят Експер към Звездите потегли и сега просто седя до прозореца и се наслаждавам на пътуването...
Усмихвам се с нескрито задоволство и осъзнавам, че сама си завиждам... Защото пътувам натам, където малко хора стигат в живота си- към върховете на желанията и целите си... :)
Стискайте палци да стигна до там :)
Ще ви пратя картичка :)
Добър вечер, моя нощна София:)
Добър вечер, моя есенна любов:)
...
Виждали ли сте нещо по-красиво и романтично от трептящите светлинки на сгушените сред блоковете улични лампи...
От двама влюбени седнали на пейка сред падащата около тях мъгла, бързаща да ги скрие от злите очи на завистливите граждани.
Виждали ли сте нещо по-спокойно от опразнения болевард посред нощ...
Чувствали ли сте се у дома на място, което не ви е дори близко... Просто, защото заспивате до близък човек... Аз го изпитвам всяка нощ от седмици насам... И съм наистина на мястото си...
Харесват ми мъглите, които завиват всяка вечер спящта София...
Харесва ми шумът от надпреварващите се с времето автобуси, трамваи, автомобили...
Понякога ме забавляват дори просто сърдитите погледи на лелките, чакащи на спирката...
Понякога ме забавлява да си говоря с бездомните кучета, които ме съпровождат до вкъщи...
Понякога просто си мисля за това, че всеки ден изживявам мечтата си...
...
Моят Експер към Звездите потегли и сега просто седя до прозореца и се наслаждавам на пътуването...
Усмихвам се с нескрито задоволство и осъзнавам, че сама си завиждам... Защото пътувам натам, където малко хора стигат в живота си- към върховете на желанията и целите си... :)
Стискайте палци да стигна до там :)
Ще ви пратя картичка :)
неделя, октомври 19, 2008
Отново на хоризонта...
Неделя вечер...
След два месеца отсъствие отново съм пред компютъра...
От толкова време ми се пише и все не знам как...Чета и препрочитам всики онези постове, които съм писала под влиянието на различните сутринни и среднощни вдъхновения, които ме осенят понякога... Чета и не разбирам къде е музата ми сега. Не разбирам защо не мога да пиша, когато усещам такава силна нужда...
И ето е днес то се случи... Усетих не просто нуждата, а и силното и непреодолимо желание да пиша...
...
С Мишето живеем заедно от две седмици... Двамата работим. Ходя на лекции. Готвя. Чистя. ...Вечер съм уморена и често заспивам в 22ч. :) Странно ново ежедневие, което обаче ме кара да се чувствам наистина пълноценна. Сутрин се будя рано. Вземам душ. Правя кафе и Го будя... Гримирам се. Вземаме торбата с боклука и излизаме заедно. На спирката се разделяме - всеки по своя маршрут... и съм щастлива.
Щастлива съм по странен нов начин.
Имам нещо, което съм желала толкова дълго, че чак не вярвам че е мое. Не вярвам, че е истина... Хубаво е :)
...
Неделя е.
С Мишето почиваме и прекарахме целия ден в прегръдките си. Правихме си сандвичи, гледахме сладникав филм... Дори не съм си показала нослето навън... Цял ден съм по пижама... Толкова е хубаво :)
...
Над София пада хладна октомврийска вечер.Тук-там като светулки светват първите лампи из Младост. По булеварда под прозореца ми фучат закъснелите автомобили.
Някакво спокойствие изпълва цялото ми същество и си мисля за различни неща...
Мисля си за това как боклуджийските коли минава посред нощ и как се запотяват прозорците на колата, когато правиш секс... или когато просто се заседиш в нея :)
Разни мисли, осенящи ме някъде из нищото се втурват в главата ми и всичко, което казвам звучи почти налудничево... Но не търсете връзка! Няма! ...И не ме мислете за луда- Не съм! ...Просто имам нужда да си попиша... Ей така! За живота и изненадите, които ни предлага ;)
За това как една сутрин се будиш на 20г. и осъзнаваш,че вече не можеш... или поскоро не трябва да звъниш на мама за всичко, което те тормози... Трябва просто да се справиш с него... Като голям и зрял човек, какъвто всъщност си. Осъзнаваш, че искаш или не с всеки ден си все повече жена и все по-малко момиче... За това, че не сме деца дори няма да споменавам - естествено е :)
Макар понякога да ми харесва да се сгуша в Мишето и да се уствам сигурна и защитена... Или просто да го помоля да ми купи шоколадово яйце... Все пак не сме деца!
И връзките ни не са като преди... Всичко е толкова сериозно... Толкова не на шега! Не че не е забавно... Просто е... различно :)
Мислех си за връзките между хората... Мислех си как понякога, когато сме деца и играем на топка в махалата между нас се ражда симпатия... Ражда се нещо, което тогава дори не осъзнаваме... Ражда се едно привличане, което с детска наивност крием и от което се срамуваме поради неизвестни дори на самите нас причини...
Мислех си как растем с тези симпатии и в един момент тези симпатии се превръщат в страст, в непреодолимо желание, с което трябва или да водим неравна битка, или просто да му се отдадем. Не мисля, че като деца някога изобщо усещаме до колко и как се привързваме към някого... Всичко е толкова чисто... толкова искрено!
Мислех си за всички тези взаимоотношения, които поставяме в началото на живота си без дори да осъзнаваме сериозността им... Странно е :)
Странно е как нещо толкова невинно се превръща в такова силно оръжие срещу самите нас и инстинкта ни за самосъхранение в един момент... Странно е, но не се чудете за какво говоря... Аз самата не знам...
Просто си мислех ;)
Понякога превръщаме идеализирания спомен за един човек в негов образ в настоящето, а всъщност годините, които делят спомена и днешния ден толкова са ви променили, че самата ти не би се познала...
И в такива моменти на откачени и несвързани мисли ми се ходи до Mc Donald's просто за чаша портокалов сок късно вечер и за една разходка с колата из нощна София... Просто за да я погледам... Защото и тя е като мен... Нежна,шумна...но и тъмна и непозната :)
След два месеца отсъствие отново съм пред компютъра...
От толкова време ми се пише и все не знам как...Чета и препрочитам всики онези постове, които съм писала под влиянието на различните сутринни и среднощни вдъхновения, които ме осенят понякога... Чета и не разбирам къде е музата ми сега. Не разбирам защо не мога да пиша, когато усещам такава силна нужда...
И ето е днес то се случи... Усетих не просто нуждата, а и силното и непреодолимо желание да пиша...
...
С Мишето живеем заедно от две седмици... Двамата работим. Ходя на лекции. Готвя. Чистя. ...Вечер съм уморена и често заспивам в 22ч. :) Странно ново ежедневие, което обаче ме кара да се чувствам наистина пълноценна. Сутрин се будя рано. Вземам душ. Правя кафе и Го будя... Гримирам се. Вземаме торбата с боклука и излизаме заедно. На спирката се разделяме - всеки по своя маршрут... и съм щастлива.
Щастлива съм по странен нов начин.
Имам нещо, което съм желала толкова дълго, че чак не вярвам че е мое. Не вярвам, че е истина... Хубаво е :)
...
Неделя е.
С Мишето почиваме и прекарахме целия ден в прегръдките си. Правихме си сандвичи, гледахме сладникав филм... Дори не съм си показала нослето навън... Цял ден съм по пижама... Толкова е хубаво :)
...
Над София пада хладна октомврийска вечер.Тук-там като светулки светват първите лампи из Младост. По булеварда под прозореца ми фучат закъснелите автомобили.
Някакво спокойствие изпълва цялото ми същество и си мисля за различни неща...
Мисля си за това как боклуджийските коли минава посред нощ и как се запотяват прозорците на колата, когато правиш секс... или когато просто се заседиш в нея :)
Разни мисли, осенящи ме някъде из нищото се втурват в главата ми и всичко, което казвам звучи почти налудничево... Но не търсете връзка! Няма! ...И не ме мислете за луда- Не съм! ...Просто имам нужда да си попиша... Ей така! За живота и изненадите, които ни предлага ;)
За това как една сутрин се будиш на 20г. и осъзнаваш,че вече не можеш... или поскоро не трябва да звъниш на мама за всичко, което те тормози... Трябва просто да се справиш с него... Като голям и зрял човек, какъвто всъщност си. Осъзнаваш, че искаш или не с всеки ден си все повече жена и все по-малко момиче... За това, че не сме деца дори няма да споменавам - естествено е :)
Макар понякога да ми харесва да се сгуша в Мишето и да се уствам сигурна и защитена... Или просто да го помоля да ми купи шоколадово яйце... Все пак не сме деца!
И връзките ни не са като преди... Всичко е толкова сериозно... Толкова не на шега! Не че не е забавно... Просто е... различно :)
Мислех си за връзките между хората... Мислех си как понякога, когато сме деца и играем на топка в махалата между нас се ражда симпатия... Ражда се нещо, което тогава дори не осъзнаваме... Ражда се едно привличане, което с детска наивност крием и от което се срамуваме поради неизвестни дори на самите нас причини...
Мислех си как растем с тези симпатии и в един момент тези симпатии се превръщат в страст, в непреодолимо желание, с което трябва или да водим неравна битка, или просто да му се отдадем. Не мисля, че като деца някога изобщо усещаме до колко и как се привързваме към някого... Всичко е толкова чисто... толкова искрено!
Мислех си за всички тези взаимоотношения, които поставяме в началото на живота си без дори да осъзнаваме сериозността им... Странно е :)
Странно е как нещо толкова невинно се превръща в такова силно оръжие срещу самите нас и инстинкта ни за самосъхранение в един момент... Странно е, но не се чудете за какво говоря... Аз самата не знам...
Просто си мислех ;)
Понякога превръщаме идеализирания спомен за един човек в негов образ в настоящето, а всъщност годините, които делят спомена и днешния ден толкова са ви променили, че самата ти не би се познала...
И в такива моменти на откачени и несвързани мисли ми се ходи до Mc Donald's просто за чаша портокалов сок късно вечер и за една разходка с колата из нощна София... Просто за да я погледам... Защото и тя е като мен... Нежна,шумна...но и тъмна и непозната :)
понеделник, август 25, 2008
"ПЕСЕН НА ПИТ И КРИСТИ"
Обичам те... Обичам те... Обичам те...
Като във филм. Като в мелодрама.
Обичам те във този свят ценичен.
Шест милиарда и във него-двама.
Обичам те...
Каква банална фраза.
Обичам те...
Каква бездънна бездна.
Обичам те сред толкова омраза.
Небесна. Земна. Слънчева. И звездна.
Обичам те... Внезапно. Невъзможно.
Моментно. Еднократно. И безчетно.
Обичам те. Църковно. И безбожно.
Невероятно и хилядолетно.
/Недялко Йорданов - "Ще те накарам да се влюбиш"/
Като във филм. Като в мелодрама.
Обичам те във този свят ценичен.
Шест милиарда и във него-двама.
Обичам те...
Каква банална фраза.
Обичам те...
Каква бездънна бездна.
Обичам те сред толкова омраза.
Небесна. Земна. Слънчева. И звездна.
Обичам те... Внезапно. Невъзможно.
Моментно. Еднократно. И безчетно.
Обичам те. Църковно. И безбожно.
Невероятно и хилядолетно.
/Недялко Йорданов - "Ще те накарам да се влюбиш"/
вторник, август 12, 2008
...сутрин през август :)
Лятно утро - чаша кола вместо кафе, къси боксерки вместо дрехи и смешно вързана на кок коса вместо дългата ми и до скоро поддържана грива...
Седя пред компютъра и чакам Той да се обади. Той още спи. Спи и в съня си пак е с мен...Надявам се :)
Напоследък с Него постоянно си говорим за бъдещето... За бъдещето в розовите цветове, в които го виждаме... А дали ще е розово? И какво въобще е бъдещето? Трябва ли да ме е страх от него или не?
Бъдещето, с тази негова неизвестност, в която е потънало, е най-големият ми кошмар. Всички пясъчни кули, които съм си построила могат да се разушат с един замах само ако Бъдещето реши... А дали изобщо нещо зависи от него или всичко е в наши ръце?
Чалгата, която гърми от тонколоната до мен не ми дава никакви отговори... Само объркани сигнали за изневери и болка -не искам да мисля за това сега! Изключвам я!
Много мои приятелки заживяха с "половинките" си и изведнъж... оказа се, че с тези половинки вече не си пасват така идеално, не се допълват по Онзи начин...
...А ако се случи и на мен?
Не мога да си позволя да го изгубя... Дори предпочитам да не живеем заедно, ако така Той ще остане до мен...завинаги...
А дали с този мои страх няма да пропусна милионите мигове, които ни предстоят... Аз знам, че той е Онази половинка, с която човек се разбира само с поглед...
Знам всичките му недостатъци и пак го харесвам...
Знам тъмните страни на характера му и пак го обичам...
С какво би ме изненадало едно такова съжителство?
Какво би променило?
Би ли променило мен? Не мисля. Тогава защо съм такава паника...
Спомням си времето без него...
Спомням си песните, които слушах...
И не искам да си ги спомням отново...
Седя пред компютъра и чакам Той да се обади. Той още спи. Спи и в съня си пак е с мен...Надявам се :)
Напоследък с Него постоянно си говорим за бъдещето... За бъдещето в розовите цветове, в които го виждаме... А дали ще е розово? И какво въобще е бъдещето? Трябва ли да ме е страх от него или не?
Бъдещето, с тази негова неизвестност, в която е потънало, е най-големият ми кошмар. Всички пясъчни кули, които съм си построила могат да се разушат с един замах само ако Бъдещето реши... А дали изобщо нещо зависи от него или всичко е в наши ръце?
Чалгата, която гърми от тонколоната до мен не ми дава никакви отговори... Само объркани сигнали за изневери и болка -не искам да мисля за това сега! Изключвам я!
Много мои приятелки заживяха с "половинките" си и изведнъж... оказа се, че с тези половинки вече не си пасват така идеално, не се допълват по Онзи начин...
...А ако се случи и на мен?
Не мога да си позволя да го изгубя... Дори предпочитам да не живеем заедно, ако така Той ще остане до мен...завинаги...
А дали с този мои страх няма да пропусна милионите мигове, които ни предстоят... Аз знам, че той е Онази половинка, с която човек се разбира само с поглед...
Знам всичките му недостатъци и пак го харесвам...
Знам тъмните страни на характера му и пак го обичам...
С какво би ме изненадало едно такова съжителство?
Какво би променило?
Би ли променило мен? Не мисля. Тогава защо съм такава паника...
Спомням си времето без него...
Спомням си песните, които слушах...
И не искам да си ги спомням отново...
неделя, юли 13, 2008
...за липсите в живота ми :)
...Лятото е в разгара си .Лицето ми придоби характерния си матов тен и в косата ми започват да се гонят все по-светли кичури ...
Усещането за някаква магия ,която ме е понесла към мечтите ми е така опияняващо ,че чак ме плаши...Плаши ме идеята да падна с гръм и трясък от върха на мечтите си и да остана без нищо...Страх ме е от идеята да изгубя онази част от себе си ,която е най-ранима - сърцето...Сърцето ми, което отдавна е в него...
...Отдавна не мога да пиша поезия...Опитвам се ,но на листа се появяват само разкривени йероглифи, които сама не зная какво да правя...Незная как да ги подредя...Незная как да ги накарам пак да ми проговорят с Онзи глас...Онзи глас ,който чувах в главата си...и просто пишех...
...Питам се дали ми е тъжно без моите стихове...Дали и е тъжно без светът ,в който прекарвах толкова много време...Толкова много сиви дни...И знаете ли? -Тъжно ми е.
Липсва ми онова въодушевление ,което ме обхваща всеки път ,когато напиша нов ред,нова строфа,нова рима... Липсва ми онова умиление ,в което изпадам всеки път ,когато под химикала ми се роди един нов образ, нов герой, нов приятел...
Липсват ми моите стихове...Но съм щастлива.
Щастлива съм защото вече мога да живея днес, тук и сега.Мога да сбъдвам мечтите си в този свят...Мога да превръщам в реалност римите си... Мога да бъда всеки от героите си...
...и сигурно затова вече не мога да пиша...Просто имам всичко, за което съм писала, което съм желала, което ми е липсвало...
А моите стихове?
Те пак ще се върнат, но нови, по-вълнуващи, по-други, по-зрели ,може би.
Знам го. Усещам го. Просто трябва да почакам...
Имам време :)
Усещането за някаква магия ,която ме е понесла към мечтите ми е така опияняващо ,че чак ме плаши...Плаши ме идеята да падна с гръм и трясък от върха на мечтите си и да остана без нищо...Страх ме е от идеята да изгубя онази част от себе си ,която е най-ранима - сърцето...Сърцето ми, което отдавна е в него...
...Отдавна не мога да пиша поезия...Опитвам се ,но на листа се появяват само разкривени йероглифи, които сама не зная какво да правя...Незная как да ги подредя...Незная как да ги накарам пак да ми проговорят с Онзи глас...Онзи глас ,който чувах в главата си...и просто пишех...
...Питам се дали ми е тъжно без моите стихове...Дали и е тъжно без светът ,в който прекарвах толкова много време...Толкова много сиви дни...И знаете ли? -Тъжно ми е.
Липсва ми онова въодушевление ,което ме обхваща всеки път ,когато напиша нов ред,нова строфа,нова рима... Липсва ми онова умиление ,в което изпадам всеки път ,когато под химикала ми се роди един нов образ, нов герой, нов приятел...
Липсват ми моите стихове...Но съм щастлива.
Щастлива съм защото вече мога да живея днес, тук и сега.Мога да сбъдвам мечтите си в този свят...Мога да превръщам в реалност римите си... Мога да бъда всеки от героите си...
...и сигурно затова вече не мога да пиша...Просто имам всичко, за което съм писала, което съм желала, което ми е липсвало...
А моите стихове?
Те пак ще се върнат, но нови, по-вълнуващи, по-други, по-зрели ,може би.
Знам го. Усещам го. Просто трябва да почакам...
Имам време :)
петък, юли 04, 2008
...за връзките понякога...
Плажът беше уморителен.И топъл.И солен ,като целувките на страстен мъж...
Преди няколко вечери по време на нощната смяна една колежка се появи придружавана от сравнително новата си придобивка (симпатично слабо момче) и голяма лилава смучка на врата недвусмислено говореща за това ,че вече бяха консумирали връзката си...Широката й палава усмивка и лекото смигване при въпроса : "Как ми е косата?" ,сложиха край на любопитството ми и вече бях сигурна - късметлийка :)
Вчера пък си пуснах телевизора и Моника от "Приятели" чупеше ръце ,защото бе осъзнала ,че никога повече няма да има първа целувка , първи път...че от тук нататък няма да има право да спи с никой друг освен с Чандлър...Сякаш магията на свадбата бе затъмнила тези "очевадни" истини и едва сега щастливата съпруга видя "истината" за брака и нещата от живота...
...и естествено всичко това кара "русата" ми главица наистина много трескаво да работи в последните дни ,за да намеря моята истина за "връзките и хората"...
Виждам как хората до мен срещат "някой" ...Виждам как блясват очите им всеки път когато "някой" преобърне живота им... Понякога дори малко им завиждам ,че им предстои първата целувка с някой нов "познат"... Предстои им да се опознават... Да се разочароват...Да се очароват :)
Имам страхотна връзка!Пълноценна,страстна...Нежна!
Имам човек ,когото обичам и искрено вярвам ,че времето няма да промени чуствата ми...Щастлива съм!...
...но просто...
Питах се наистина ли никога повече няма да усетя онази тръпка ,която ме караше да не спя в деня,когато срещнах Станислав , чудейки се : "Ще се получи ли?"
Питах се наистина ли повече няма да ме нападне любовта като гръм от ясно небе,както когато го видях от първи път...?
Не ме разбирайте погрешно-щастлива съм :)
Дъхът ми спира всеки път ,когато го видя , а в коремчето ми пърхат пеперуди всеки път ,когато погледне в очите ми...Понякога се будя нощем и го гледам невярвайки ,че той е тук- до мен...завинаги...
Просто...
Просто си мислех ,че малко ми липсва онова напрежение на новата връзка...Само да можех да срещна Станислав отново!Не искам да срещам никой друг освен него!Просто да изживеем раждането на връзката ни отново...Страстта...Смучките...Безбройните СМС-и всяка минута...Дори разговорите ни в mIRC ми липсват...мъничко ;)
Дали човек цял живот тъгува по тези моменти-тези безрасъдните ,когато точно се влюбва?Дали свикваме в това да не се влюбваме до края на живота си или с годините преоткриваме човека до себе си и се влюбваме всеки ден по мъничко...все повече и повече?
Дали връзките и хората са толкова трудни за разбиране или ние си ги правим такива :D
Ам?
Преди няколко вечери по време на нощната смяна една колежка се появи придружавана от сравнително новата си придобивка (симпатично слабо момче) и голяма лилава смучка на врата недвусмислено говореща за това ,че вече бяха консумирали връзката си...Широката й палава усмивка и лекото смигване при въпроса : "Как ми е косата?" ,сложиха край на любопитството ми и вече бях сигурна - късметлийка :)
Вчера пък си пуснах телевизора и Моника от "Приятели" чупеше ръце ,защото бе осъзнала ,че никога повече няма да има първа целувка , първи път...че от тук нататък няма да има право да спи с никой друг освен с Чандлър...Сякаш магията на свадбата бе затъмнила тези "очевадни" истини и едва сега щастливата съпруга видя "истината" за брака и нещата от живота...
...и естествено всичко това кара "русата" ми главица наистина много трескаво да работи в последните дни ,за да намеря моята истина за "връзките и хората"...
Виждам как хората до мен срещат "някой" ...Виждам как блясват очите им всеки път когато "някой" преобърне живота им... Понякога дори малко им завиждам ,че им предстои първата целувка с някой нов "познат"... Предстои им да се опознават... Да се разочароват...Да се очароват :)
Имам страхотна връзка!Пълноценна,страстна...Нежна!
Имам човек ,когото обичам и искрено вярвам ,че времето няма да промени чуствата ми...Щастлива съм!...
...но просто...
Питах се наистина ли никога повече няма да усетя онази тръпка ,която ме караше да не спя в деня,когато срещнах Станислав , чудейки се : "Ще се получи ли?"
Питах се наистина ли повече няма да ме нападне любовта като гръм от ясно небе,както когато го видях от първи път...?
Не ме разбирайте погрешно-щастлива съм :)
Дъхът ми спира всеки път ,когато го видя , а в коремчето ми пърхат пеперуди всеки път ,когато погледне в очите ми...Понякога се будя нощем и го гледам невярвайки ,че той е тук- до мен...завинаги...
Просто...
Просто си мислех ,че малко ми липсва онова напрежение на новата връзка...Само да можех да срещна Станислав отново!Не искам да срещам никой друг освен него!Просто да изживеем раждането на връзката ни отново...Страстта...Смучките...Безбройните СМС-и всяка минута...Дори разговорите ни в mIRC ми липсват...мъничко ;)
Дали човек цял живот тъгува по тези моменти-тези безрасъдните ,когато точно се влюбва?Дали свикваме в това да не се влюбваме до края на живота си или с годините преоткриваме човека до себе си и се влюбваме всеки ден по мъничко...все повече и повече?
Дали връзките и хората са толкова трудни за разбиране или ние си ги правим такива :D
Ам?
понеделник, юни 23, 2008
Вече е лято...
Лято е...
Топло и нежно като целувките ти вечер...
Усмихнато като теб рано сутрин...
Гальовно като лигавите ни моменти...
...горчиво-солено като страстните ни скандали...
Не мога да повярвам ,че отново се будя до теб...че съм в Созопол...че никога повече няма да ме оставиш сама...Чуствам се късметлийка...
Хората все Я търсят. Питат се "съществува ли?". Правят грешки. Разочароват се. Отричат Я...А аз Я намерих. Имам Я и съм сигурна че това е Тя - любовта на моя живот... Сигурна съм че искам да прекарам живота си с това тъмнооко момче така,както съм сигурна че последните две години са най-истинските и хубави в живота ми...Въпреки всичко...
Той вечно ми е в опозиция.Винаги сме си на въпреки и рядко стигаме до консенсус на тема "Къде е по-скъм живота в София или в Созопол?" ( убедете го ,че е в София,моля ви :D ) или "Какво е една водка 50г или 100г?" и други жизнено важни въпроси ( :D ) , но погледна ли в очите му се разбираме без думи...Осъзнавам че на този свят сме само двамата и мога да му поверя живота си...Той би го пазил по-добре от мен самата...
Затварям очи и отново той е пред мен - усмихнат и разнежен като дете... Целувките му парят като обедното августо слънце, а ръцете му ме галят както морския бриз...Обичам го!
Не смея да твърда че имаме многодълга връзка..все пак две години са нищо на фона на двадесет...Но съм сигурна ,че го познавам... и че това е Той..
От тук нататък аз не съществувам...от тук нататък той е минало...От тук нататък на първо място застава Ние...и една тогава отделните ни личности...
От тук нататък той е на първо място в живота ми ,за да не каже пак някой път ,че го държа на втора позиция...
От тук нататък ще го подкрепя във всяко решение било то и безрасъдно...Искам само да бъде щастлив!
неделя, май 11, 2008
Дано осъзнаеш колко те обичам ...
Обичам те някак безпричинно.
Без условия.
Без обещания.
Без цветове.
Обичам те и в черно-бяла версия.
С разрошени коси и тръпчинка на лявата буза.
Обичам те и лош.
Обичам те и щедър.
Обичам те и сив и буреносен.
Обичам те и слънчев и добър.
Обичам те, защото ти си всичко.
Нищо друго няма значение.
Само ние двамата...
...на пук на всички!
Без условия.
Без обещания.
Без цветове.
Обичам те и в черно-бяла версия.
С разрошени коси и тръпчинка на лявата буза.
Обичам те и лош.
Обичам те и щедър.
Обичам те и сив и буреносен.
Обичам те и слънчев и добър.
Обичам те, защото ти си всичко.
Нищо друго няма значение.
Само ние двамата...
...на пук на всички!
четвъртък, май 01, 2008
One Tree Hill 9
"Понякога, когато си млад, си мислиш че нищо не би могло да те нарани. То е като да си невидим.Целия живот е пред теб, когато имаш големи планове.Големи планове. Да си намериш подходящата половинка.Тази, която те допълва.
...Но когато порастваш, осъзнаваш, че не винаги е толкова лесно.
Чак когато настъпи крач на живота ти, осъзнаваш как плановете, които си правил са просто планове.Но накрая, когато се връщаш назад, вместо да гледаш към бъдещето.Искаш да повярваш, че си взел всико, което ти е предложил живота.Искаш да повярваш, че оставяш нещо хубаво след себе си.
Искаш всичко да е имало смисъл."
...Но когато порастваш, осъзнаваш, че не винаги е толкова лесно.
Чак когато настъпи крач на живота ти, осъзнаваш как плановете, които си правил са просто планове.Но накрая, когато се връщаш назад, вместо да гледаш към бъдещето.Искаш да повярваш, че си взел всико, което ти е предложил живота.Искаш да повярваш, че оставяш нещо хубаво след себе си.
Искаш всичко да е имало смисъл."
понеделник, април 28, 2008
събота, април 26, 2008
неделя, април 20, 2008
Приказка...
В Созопол през пролетта е приказно...
Нацъфтели сливи са се гушнали сред дървените (и не само) къщи...Дразнещо любопитно баби са наизлези по пейките пред същите те зи къщи,а влюбени двойки се разхождат из иначе живописното градче...
Созополчани се завръщат от всички краища на страната ,за да отпразнуват Великден...Кой учи,кой работи,кой се е оженил...Всички сме пръснати през зимата някъде далеч и сега сякаш пролетния артомат на сол и пясък ни събира отново у ДОМА...
В Созопол през пролетта е приказно...
***
И точно като част от тази приказка и аз се завърнах в Созопол през пролетта...Притихналия кей и пустото пристанище,поруменели от целувката на залязващото слънце, отново ми припомнят ,че това е моята приказка...Че съм израстнала в нея и че тя е част от мен...Припомнят ми защо толкова го обочам...Този МОЙ Созопол!!!
***
Дали от любовта ни,която сякаш се ражда с нова сила всяка пролет...
или от факта,че и ние сме част от приказката,но днес с Мишето решихме да отидем на разходна в околностите на Созопол....
Качихме се на Бъкърлъка,полежахме си край язовира в село Росен,пихме по една бира на Даляна и прекарахме един наш вълшебен ден...Още една страница от приказката...
ОБИЧАМ ТЕ,МИЛО!БЛАГОДАРЯ ТИ ЗА НАШАТА ПРИКАЗКА!
сряда, април 16, 2008
Обичам те!
Понякога си мисля за това колко много те обичам и как ми се иска да ти го кажа...В такива моменти осъзнавам,че не мога - думите са безсилни да опишат какво чувствам към теб...
Безсилни са да пресъздадат блясъка в очите ми,когато си до мен...
Неспособни са да ти покажат как препуска сърцето ми,когато съм в прегръдката ти...
Неспособни са да разкажат как се будя нощем и просто слушам дишането ти,докато спиш...
Думите са безполезни,когато говоря за теб...Не могат да ти покажат колко те обичам!
Безсилни са да пресъздадат блясъка в очите ми,когато си до мен...
Неспособни са да ти покажат как препуска сърцето ми,когато съм в прегръдката ти...
Неспособни са да разкажат как се будя нощем и просто слушам дишането ти,докато спиш...
Думите са безполезни,когато говоря за теб...Не могат да ти покажат колко те обичам!
неделя, април 13, 2008
Разговор с един приятел...
...Слънцето нежно гали покрива на бабината къща и почти уморено докосва и моите бузи...Пред мен-море от червени лалета и ябълков цвят...Мирише на пролет...Някакво птиче закачливо се обажда от клоните на нацъфтялата круша,а някъде далеч-от шосето,долита бученето на преминаващи автомобили...
Една усмихната жена полива малиновите храсти и розовите лехи...Годините са оставили красив отпечатък върху лицето й,но не са успели да сломят борбеният й дух...Тази жена е моята първа учителка за живота-моята баба...
Аз седя на стълбите на чичовата къща,отпуснала глава на Неговото рамо.
Той е момче.Чаровно момче с щръкнали коси и загоряла от слънцето кожа.Цялото му лице е в топли кафеви лунички,сякаш е поръсен с канела.Има дяволита усмивка,но очите му са кротки и влюбени.Коленете му са целите в рани,а лактите - надрани от катерене по дърветата.Устните-лилави,почти сини,издават че е ял къпини.Ходи бос и под ноктите има кал...Ухае на борова гора,сякаш се е мазал със смола...Но май не е:)Не знам:)Ще го попитам някой път:)
Може би мислите,че дружа с Ян Бибиян или със самият Фют,но грешите...Казва се Детство,а аз галено го наричам Моето Детство...
-Спомняш ли си онова мое лято?
-Те всички лета бяха твои :)
-Не,не!Онова лято когато бях влюбена...
-Хахах!Та ти всяко лято беше влюбена:)
-Онова с дългите топли дни...
-Когато ядеше Република ли?
-Същото!
-Ххахах!Та ти винаги си ядяла Република.Дори сега си купуваш,когато никой не гледа:)
-Онова лято,когато бях наивна!
-Момиче,ти винаги си била наивна.
-Стига,Детство!Вече не съм!
-Сега си по-наивна от всякога.
-И как го реши?
-Защото си по-влюбена от всякога:)
Замислям се...Дали е прав?Дали още нося онази детска наивност,с която преди вярвах,че в живота винаги има Happy End...Дали?
-За кое лято говореше все пак?
-За Онова.Онова вълшебно лято с широките напращели от жито ниви и прохладни вечери,когато седяхме на Юлияновата ограда,за да си говорим за живота...
-Аааа...Онова лято ли?Да... -Детство поклати замислено глава--...хубаво лято беше...Та ти беше толкова чиста и невинна...Мислеше си,че ще помниш онези хора завинаги...Помниш ли ги?
-Кои хора?
-Онези хора,за които тогава беше готова да влезеш в огъня...Хората,които наричаше най-добрите си приятели...
-Някой ги помня...
-А срещаш ли ги?
-Понякога...
-А поздравяват ли те?
-Рядко...
Погледнах го.Детство беше сериозен.
-Детство?
-Кажи малка моя:)
-Много ли съм се променила?
-Пораснала си.Нормално е...
-А много ли съм различна...Не съм ли все същия усмихнат човек...Не съм ли?
-Отдавна не си...Ти беше дете...Чисто като летния дъжд...Даваше всичко от себе си за хората до теб и вярваше,че и те правят същото...Тогава мислеше,че доброто винаги побеждава...Не допускаше,че може да ти се случи нещо лошо...Не мислеше,че някой може да използва любовта,за да те нарани...Не вярваше,че на добрите хора се случват неприятности...Не вярваше,че живота би ти отнел човек,когото обичаш...Допускаше хората до себе си без предразсъдъци...Порасна,малка моя...Нормално е вече да си по-предпазлива...Нормално е да преценяваш хората преди да ги обикнеш...Нормално е да те е страх да не те огорчат отново...
-Но аз не искам да съм такава!Не искам да съм като възрастните!
-О,Бамбучке...Та ти вече си възрастна...
-Лъжа!
-Щом казваш.-Детство сложи ръка през рамото ми и ме целуна по челото.-Обичам те,Бамбучке...Но приеми истината-нищо не е вечно:)
-Знаеш ли...Като малка толкова исках да порасна...А сега ми липсва шареният ми свят...Свят без интриги...Свят,в който всичко беше толкова лесно...Свят,в който само за един негов поглед можеше да направи деня специален...Нямаше нужда от секс...Нямаше нужда от алкохол...Свят,в които можех да оценя малките неща...
-Ти още можеш!
-Мислиш ли?
-Вярвам го!
-Детство,какво си спомняш още от моите лета...
-Ех,малка моя...Твоите лета...Твоите лета бяха вълшебни...Понякога чак се чудя как успяваше да събереш толкова много магия в няколко месеца...Влагаше толкова ентусиазъм във всичко,което правеше...Успяваше да превърнеш и най-обикновеното венче от жълтурчета в приказна корона...Или дори да не успяваше,в твоите очи тя беше най-красивата корона на света...И вярваше,че наистина някъде там съществуват принцове и принцеси...Вярваше,че животът ти ще е приключение...Вярваше,че някой ден ще стигнеш всичките си мечти и дори ще ги задминеш...и знаеш ли?-И аз вярвах с теб:)В детския ти свят,нямаше болка...Нямаше страдание...А дори да имаше,ти не им обръщаше внимание...Защото имаше по-важни неща - да създаваш вълшебства,за да стане света по добър...
-Мислиш ли,че мечтите се сбъдват?
-Въпросът е ти дали го мислиш...
-Не мисля...Живота е прекалено труден,за да гони човек сапунени мехури...
-А трябва...Момичето,което познавам не би се отказало от нещата,в които вярваше...Мисля,че някъде в теб още живее онова малко момиче...
Слънцето клонеше към залез и в градината лъхна прохладен ветрец от към Искъра...Жабите от блатото пригласяха на сгушилите се сред тревата щурци...Денят си отиваше...
-Време е да се прибираш,Бамбучке...Ще се разболееш.-Усмихна се Детство.
-Кога пак ще те видя?
-Аз винаги съм с теб...Просто пожелай и винаги можеш да ме виждаш...
Моето Детство ми махна с ръка и се затича надолу по алеята...Проследих го с поглед,докато изчезна сред цветята...Пратих му въздушна целувка и влязох вкъщи.Вече знаех какво трябва да направя...Трябва да не губя себе си сред калта.
Една усмихната жена полива малиновите храсти и розовите лехи...Годините са оставили красив отпечатък върху лицето й,но не са успели да сломят борбеният й дух...Тази жена е моята първа учителка за живота-моята баба...
Аз седя на стълбите на чичовата къща,отпуснала глава на Неговото рамо.
Той е момче.Чаровно момче с щръкнали коси и загоряла от слънцето кожа.Цялото му лице е в топли кафеви лунички,сякаш е поръсен с канела.Има дяволита усмивка,но очите му са кротки и влюбени.Коленете му са целите в рани,а лактите - надрани от катерене по дърветата.Устните-лилави,почти сини,издават че е ял къпини.Ходи бос и под ноктите има кал...Ухае на борова гора,сякаш се е мазал със смола...Но май не е:)Не знам:)Ще го попитам някой път:)
Може би мислите,че дружа с Ян Бибиян или със самият Фют,но грешите...Казва се Детство,а аз галено го наричам Моето Детство...
-Спомняш ли си онова мое лято?
-Те всички лета бяха твои :)
-Не,не!Онова лято когато бях влюбена...
-Хахах!Та ти всяко лято беше влюбена:)
-Онова с дългите топли дни...
-Когато ядеше Република ли?
-Същото!
-Ххахах!Та ти винаги си ядяла Република.Дори сега си купуваш,когато никой не гледа:)
-Онова лято,когато бях наивна!
-Момиче,ти винаги си била наивна.
-Стига,Детство!Вече не съм!
-Сега си по-наивна от всякога.
-И как го реши?
-Защото си по-влюбена от всякога:)
Замислям се...Дали е прав?Дали още нося онази детска наивност,с която преди вярвах,че в живота винаги има Happy End...Дали?
-За кое лято говореше все пак?
-За Онова.Онова вълшебно лято с широките напращели от жито ниви и прохладни вечери,когато седяхме на Юлияновата ограда,за да си говорим за живота...
-Аааа...Онова лято ли?Да... -Детство поклати замислено глава--...хубаво лято беше...Та ти беше толкова чиста и невинна...Мислеше си,че ще помниш онези хора завинаги...Помниш ли ги?
-Кои хора?
-Онези хора,за които тогава беше готова да влезеш в огъня...Хората,които наричаше най-добрите си приятели...
-Някой ги помня...
-А срещаш ли ги?
-Понякога...
-А поздравяват ли те?
-Рядко...
Погледнах го.Детство беше сериозен.
-Детство?
-Кажи малка моя:)
-Много ли съм се променила?
-Пораснала си.Нормално е...
-А много ли съм различна...Не съм ли все същия усмихнат човек...Не съм ли?
-Отдавна не си...Ти беше дете...Чисто като летния дъжд...Даваше всичко от себе си за хората до теб и вярваше,че и те правят същото...Тогава мислеше,че доброто винаги побеждава...Не допускаше,че може да ти се случи нещо лошо...Не мислеше,че някой може да използва любовта,за да те нарани...Не вярваше,че на добрите хора се случват неприятности...Не вярваше,че живота би ти отнел човек,когото обичаш...Допускаше хората до себе си без предразсъдъци...Порасна,малка моя...Нормално е вече да си по-предпазлива...Нормално е да преценяваш хората преди да ги обикнеш...Нормално е да те е страх да не те огорчат отново...
-Но аз не искам да съм такава!Не искам да съм като възрастните!
-О,Бамбучке...Та ти вече си възрастна...
-Лъжа!
-Щом казваш.-Детство сложи ръка през рамото ми и ме целуна по челото.-Обичам те,Бамбучке...Но приеми истината-нищо не е вечно:)
-Знаеш ли...Като малка толкова исках да порасна...А сега ми липсва шареният ми свят...Свят без интриги...Свят,в който всичко беше толкова лесно...Свят,в който само за един негов поглед можеше да направи деня специален...Нямаше нужда от секс...Нямаше нужда от алкохол...Свят,в които можех да оценя малките неща...
-Ти още можеш!
-Мислиш ли?
-Вярвам го!
-Детство,какво си спомняш още от моите лета...
-Ех,малка моя...Твоите лета...Твоите лета бяха вълшебни...Понякога чак се чудя как успяваше да събереш толкова много магия в няколко месеца...Влагаше толкова ентусиазъм във всичко,което правеше...Успяваше да превърнеш и най-обикновеното венче от жълтурчета в приказна корона...Или дори да не успяваше,в твоите очи тя беше най-красивата корона на света...И вярваше,че наистина някъде там съществуват принцове и принцеси...Вярваше,че животът ти ще е приключение...Вярваше,че някой ден ще стигнеш всичките си мечти и дори ще ги задминеш...и знаеш ли?-И аз вярвах с теб:)В детския ти свят,нямаше болка...Нямаше страдание...А дори да имаше,ти не им обръщаше внимание...Защото имаше по-важни неща - да създаваш вълшебства,за да стане света по добър...
-Мислиш ли,че мечтите се сбъдват?
-Въпросът е ти дали го мислиш...
-Не мисля...Живота е прекалено труден,за да гони човек сапунени мехури...
-А трябва...Момичето,което познавам не би се отказало от нещата,в които вярваше...Мисля,че някъде в теб още живее онова малко момиче...
Слънцето клонеше към залез и в градината лъхна прохладен ветрец от към Искъра...Жабите от блатото пригласяха на сгушилите се сред тревата щурци...Денят си отиваше...
-Време е да се прибираш,Бамбучке...Ще се разболееш.-Усмихна се Детство.
-Кога пак ще те видя?
-Аз винаги съм с теб...Просто пожелай и винаги можеш да ме виждаш...
Моето Детство ми махна с ръка и се затича надолу по алеята...Проследих го с поглед,докато изчезна сред цветята...Пратих му въздушна целувка и влязох вкъщи.Вече знаех какво трябва да направя...Трябва да не губя себе си сред калта.
петък, април 11, 2008
четвъртък, април 10, 2008
неделя, март 30, 2008
Липсваш ми...
Ти ти ти
Ти ти ти
Ти ти ти, моя любов
Ти ти ти
Ти ти ти
Ти ти ти, вечна любов...
Телефон все ни свързва.
Телефон ни дели.
Малко тъжна е тази
наша обич нали?
Ако аз заговоря,
ти отсрешта мълчиш
и немога да видя най-добрите очи...
Ако ти заговориш,
аз немога така
с мойте длани да стопля
твойта малка ръка...
Как изгрява не виждам
върху усните смях
и не мога да стигна
С мойте усни до тях!
Ти ще дойдеш тук, аз зная
нещо в мене днес боли.
Най-далечно разстояние
е туй което ни дели...
Ти ти ти
Ти ти ти
Ти ти ти, моя любов
Ти ти ти
Ти ти ти
Ти ти ти, вечна любов!
Аз не искам такава -
телефона любов.
Аз те искам до мене
като тих благослов.
Аз те искам до мене
всеки ден всеки час.
Да си само с мене
всеки миг, всеки миг...
Ти ще дойдеш тук, аз зная
нещо в мене днес боли.
Най-далечно разстояние
е туй което ни дели...
Ти ще дойдеш тук, аз зная
нещо в мене днес боли.
Най-далечно разстояние
е туй което ни дели...
Ти ти ти
Ти ти ти, моя любов
Ти ти ти
Ти ти ти
Ти ти ти, вечна любов...
Телефон все ни свързва.
Телефон ни дели.
Малко тъжна е тази
наша обич нали?
Ако аз заговоря,
ти отсрешта мълчиш
и немога да видя най-добрите очи...
Ако ти заговориш,
аз немога така
с мойте длани да стопля
твойта малка ръка...
Как изгрява не виждам
върху усните смях
и не мога да стигна
С мойте усни до тях!
Ти ще дойдеш тук, аз зная
нещо в мене днес боли.
Най-далечно разстояние
е туй което ни дели...
Ти ти ти
Ти ти ти
Ти ти ти, моя любов
Ти ти ти
Ти ти ти
Ти ти ти, вечна любов!
Аз не искам такава -
телефона любов.
Аз те искам до мене
като тих благослов.
Аз те искам до мене
всеки ден всеки час.
Да си само с мене
всеки миг, всеки миг...
Ти ще дойдеш тук, аз зная
нещо в мене днес боли.
Най-далечно разстояние
е туй което ни дели...
Ти ще дойдеш тук, аз зная
нещо в мене днес боли.
Най-далечно разстояние
е туй което ни дели...
сряда, март 26, 2008
Щрак...
Преди няколко дни бях при баба на село...Същото онова село,в което израстнах и където съм скрила най-хубавите си и съкровени спомени...
Излязох с 9 годишната ми братовчедка в гората,за да й покажа най-красивите места,който помня от детството си...Всички онези места,които тя може би никога нямаше да види ако аз не й бях показала...Защото е едно от многото деца в днешно време,които живеят под похлупак...Едно от многото деца,за които гората съществува само в приказките...Деца,които никога няма да се гонят сред боровете,да крадат млечна царевица от чуждите ниви,да берат капини докато целите не станат в червени петна и с издрани колене...И ми стана тъжно...
Стана ми толкова носталгично за всички онези мигове,които са си отишли...За всички спомени,които никога няма да върна...За всички приятели,които може би никога вече няма да срещна...
Липсва ми моето детство...
Заведох малката Вяра на едно от любимите ми места и тя беше запленена от него...Гледаше го така хипнотизирана,че си спомних как аз видях това място за първи път и как магнетизма му ме опияни...
Затова реших да ви покажа снимка на Онова място...За да го споделя с вас...Да усетите и вие Магията...
Излязох с 9 годишната ми братовчедка в гората,за да й покажа най-красивите места,който помня от детството си...Всички онези места,които тя може би никога нямаше да види ако аз не й бях показала...Защото е едно от многото деца в днешно време,които живеят под похлупак...Едно от многото деца,за които гората съществува само в приказките...Деца,които никога няма да се гонят сред боровете,да крадат млечна царевица от чуждите ниви,да берат капини докато целите не станат в червени петна и с издрани колене...И ми стана тъжно...
Стана ми толкова носталгично за всички онези мигове,които са си отишли...За всички спомени,които никога няма да върна...За всички приятели,които може би никога вече няма да срещна...
Липсва ми моето детство...
Заведох малката Вяра на едно от любимите ми места и тя беше запленена от него...Гледаше го така хипнотизирана,че си спомних как аз видях това място за първи път и как магнетизма му ме опияни...
Затова реших да ви покажа снимка на Онова място...За да го споделя с вас...Да усетите и вие Магията...
петък, март 21, 2008
Приказка за листа...
Понякога листът мълчи и ме гледа злорадо,сякаш се радва,че не мога да чуя мислите му,но друг път…Да!Друг път той разкрива душата си пред мен.И тогава…тогава приказката започва…
Обичам да слушам разказите на листа.Толкова са истински.Толкова са ми близки.Толкова са мои!Сякаш не листът чете моите мисли,а не аз неговите…
Той рисува пред мен непознати и чудати картини…Рисува любов…Рисува раздели…Листът рисува живота ми.
Понякога чак ме е страх,че може и някой друг да чуе мислите му.Някой друг да разгадае драмата на живота ми и да види,колко съм сама…Понякога…
Понякога е интересно понятие…
Понякога плача на филми…Понякога-не.
Понякога ми става тъжно за другите…Понякога-не.
Понякога изпитвам носталгия по миналото си…Понякога-не.
Понякога е интересно понятие…
Незнам дали разбрахте какво ви разказва листът…Но аз разбрах…
Разказа колко е трудна любовта…и колко трудно е да заспиваш вечер в едно празно студено легло…Колко е трудно да се събуждаш сутрин без целувка…Как липсва любовта…Когато си я срещал…Когато си я имал…Когато е далеч…
Разказа ми за едно момиче,което живееше в големия сив свят,а той се опитваше да задуши розовата й душа и да открадне вълшебния блясък от очите й…Опитваше се да я нарани. Сивият свят крещеше толкова силно в главата й,че тя се бореше със себе си,за да чуе мислите си…А може би вече се е предала…Може би вече няма да чува всичко онова,което й разказва листът…
Може би повече никога няма да пише…?
Незнам…
Чакам листът да ми разкаже края на „приказката”…
понеделник, март 17, 2008
събота, март 15, 2008
One Tree Hill 8
"Алберт Камус пише:"Благословени са сърцата на
тези, които не се поддават.Сърцата им никога
няма да бъдат разбити."
Но аз си мислех. Ако не бъдат разбити,значи няма и да се излекуват.А ако не се излекуват, няма да има и поука.А ако няма поука, няма да има и борба.Но борбата е част от живота.Значи ли това, че всички сърца трябва да са разбити?Не."
тези, които не се поддават.Сърцата им никога
няма да бъдат разбити."
Но аз си мислех. Ако не бъдат разбити,значи няма и да се излекуват.А ако не се излекуват, няма да има и поука.А ако няма поука, няма да има и борба.Но борбата е част от живота.Значи ли това, че всички сърца трябва да са разбити?Не."
петък, март 14, 2008
One Tree Hill 7
"Понякога, за да откриеш историята трябва да се огледаш.
В сенките. На върха на очевидното.
Можеш ли да я видиш?
Погледни от по-близо.
Не поглеждай на другата страна, не бягай,това е животът.Не губи надежда, не бягай,това е животът.
Тази вечер някъде в Америка имаше гимназиален баскетболен мач.Репортерите ще направят репортажа си.Ще ви кажат какъв е резултатът и кои са били ключовите моменти в мача...Но това не е истинската история.
Всъщност, историята въобще не е в това."
***
"Скъпа, Моли. Това ще ти прозвучи малко странно, но...Бих искала да боядишеш старата врата на гардероба ми.
Работата е там, че никога няма да има момент, в който да си по-почтена.Убежденията ти да бъдат по-силни.Или действията ти да бъдат по-искрени отколкото са сега.Това значи, че трябва да преследваш нещата, които те вълнуват.
Бъди уверена в себе си и поемай рискове.Заличи моите думи, за да можеш да напишеш своите.
Моята история може да те е вдъхновила, но съм сигурна, че твоята история ще вдъхнови следващото момиче, което ще живее в стаята ни.
Знай, че ако някой не пише за теб това не значи, че животът ти няма значение.
Можеш сама да пишеш за себе си...сама изгради съдбата си.След години друго момиче ще запази,това което си написала на врата,достатъчно дълго, за да разбереш как е вдъхновило самата теб.И тогава можеш да кажеш на
това момиче да боядиса вратата,защото си осъзнала думите, които си написала, приятелите, които си имала,нуждата, която си имала, ще остане завинаги под тази боя.
Любовта, която си изпитала ще остане там завинаги,искрата от нещо неоспоримо, семената на надеждата...Истината за по-доброто или по-лошото,
горяща бурно под повърхността.
С обич, Пейтън."
В сенките. На върха на очевидното.
Можеш ли да я видиш?
Погледни от по-близо.
Не поглеждай на другата страна, не бягай,това е животът.Не губи надежда, не бягай,това е животът.
Тази вечер някъде в Америка имаше гимназиален баскетболен мач.Репортерите ще направят репортажа си.Ще ви кажат какъв е резултатът и кои са били ключовите моменти в мача...Но това не е истинската история.
Всъщност, историята въобще не е в това."
***
"Скъпа, Моли. Това ще ти прозвучи малко странно, но...Бих искала да боядишеш старата врата на гардероба ми.
Работата е там, че никога няма да има момент, в който да си по-почтена.Убежденията ти да бъдат по-силни.Или действията ти да бъдат по-искрени отколкото са сега.Това значи, че трябва да преследваш нещата, които те вълнуват.
Бъди уверена в себе си и поемай рискове.Заличи моите думи, за да можеш да напишеш своите.
Моята история може да те е вдъхновила, но съм сигурна, че твоята история ще вдъхнови следващото момиче, което ще живее в стаята ни.
Знай, че ако някой не пише за теб това не значи, че животът ти няма значение.
Можеш сама да пишеш за себе си...сама изгради съдбата си.След години друго момиче ще запази,това което си написала на врата,достатъчно дълго, за да разбереш как е вдъхновило самата теб.И тогава можеш да кажеш на
това момиче да боядиса вратата,защото си осъзнала думите, които си написала, приятелите, които си имала,нуждата, която си имала, ще остане завинаги под тази боя.
Любовта, която си изпитала ще остане там завинаги,искрата от нещо неоспоримо, семената на надеждата...Истината за по-доброто или по-лошото,
горяща бурно под повърхността.
С обич, Пейтън."
четвъртък, март 13, 2008
Размисли преди упражнения...
От няколко дни се каня да пиша,но все нещо става и не мога...
Имам 30мин до упражнението по ПИМС,така че трябва да съм бърза :)
Напоследъм много си мисля...Мисля си за различни неща...
Мисля си колко отдавна не съм писала стихове...Сякаш смока над София е задушил и моята Муза...А толкова обичам да пиша...
Мисля си колко ми липсва Бургас,въздуха му и аромата на море...
Мисля си колко ми е писнало от това надпреварване с времето...
Мисля си колко много искам да мога отново всяка сутрин да се будя до едно тъмнооко момче...и всяка вечер да заспивам в прегръдката му...
Мисля си колко много ми липсва спокойствието и сигурността,които ми дава моето Мишле...
София ми е все по чужда с всяка минутка...Все по отблъсваща...Все по враждебна...
Докога ли ще издържа между чука и наковалнята...Между личните ми амбиции и нуждите на сърцето ми...Между София и Бургас...
Толкова съм щастлива,че утре се прибирам!
Имам 30мин до упражнението по ПИМС,така че трябва да съм бърза :)
Напоследъм много си мисля...Мисля си за различни неща...
Мисля си колко отдавна не съм писала стихове...Сякаш смока над София е задушил и моята Муза...А толкова обичам да пиша...
Мисля си колко ми липсва Бургас,въздуха му и аромата на море...
Мисля си колко ми е писнало от това надпреварване с времето...
Мисля си колко много искам да мога отново всяка сутрин да се будя до едно тъмнооко момче...и всяка вечер да заспивам в прегръдката му...
Мисля си колко много ми липсва спокойствието и сигурността,които ми дава моето Мишле...
София ми е все по чужда с всяка минутка...Все по отблъсваща...Все по враждебна...
Докога ли ще издържа между чука и наковалнята...Между личните ми амбиции и нуждите на сърцето ми...Между София и Бургас...
Толкова съм щастлива,че утре се прибирам!
неделя, март 02, 2008
...Няколко мига в рая...
Милото беше при мен в София... Изкарахме пет страхотни дни...А сякаш само с едно мигване и всичко свърши... Днес го изпратих за Бургас...Сега седя в празната стая и тишимата ме проглушава... Няма го... Поне нашите няколк0 мига бяха красиви...
четвъртък, февруари 21, 2008
Картичка за Свети Валентин :)
Това е картичката,която направих на моето Мишле за Свети Валентин...и която най-сетне се наканих да ви покажа :)
петък, февруари 15, 2008
Есе по свят и личност :)
Намерих нещо,което съм писала още в училище и така и не съм публикувала...така че мисля да го направя сега :)
21-ви век е моят век.
Сядам да пиша,а думите не идват. 21-ви век.Звучи ми толква модерно,ново и може би дори някак непознато.Един век,който тепърва ще ни изненадва и ще ни кара да се усмихваме...Мога ли да го нарека "мой"? Нима някой може да каже,че нещо е негово,когато дори не го познава достатъчно?!? Компютри,самолети,туристи в космоса-нима мога да нарека всичко това "мое"?-Една необятна шир от новости...И всички те са "мои"! Принадлежим ли към едно "модерно" общество с разкрепостени разбирания и широки възгледи?И нима наистина осъзнаваме какво значи модерно общество? Казват,че СПИН е болестта на 20-и век...А нима не е и болестта на 21-ви век?И нима когато казвам,че принадлежа на "новото време" и новия по-добър свят,мога да се оттърся от товара на миналото,оставил отпечатък върху цялото ми поколение? Човекът на 20-ти век се плаши от неизвестността на страшната болест,а същия на 21-ви век спокойно подава ръка на обречения си приятел. Човекът на 20-ти век си шие новата рокля по модел от списание,същия на 21-ви век я поръчва от интернет. Човекът на 20-ти век е уплашен в модерния свят на машини и прогрес,а същият на 21-ви век сам се е превърнал в машина. Опитвам се да направя съпоставки и някакви критерии,по които да ги разделя,но въпреки всичко ми се струва невъзможно.Новият век,новото хилядолетие-всичко това е сякаш сън.Нещо далечно,до което не мога да се докосна. "Модерното" общество си има все същите предрасъдъци.Виждам все същите аутсайдери,почти невидими,на първия чин.Все същите проблеми,все същата борба за оцеляване...И една пагубна тенденция убиваща малкото морал и човещина в сърцата-истинска джунгла в градски условия. И като заговорих за това не мога да не спомена-градът на 21-ви век,едно бойно поле,където макар да не летят куршуми и гранати,веки ден е безконечна битка.Сивота поглъщаща усмивките и прах убиващ цветното,задушавайки го в отровната си прегръдка. Трудно е да нарека 21-ви век "мой".Опитвам се и си давам ясната сметка,че моето утре ще дойде и ще си отиде точно в 21-ви век.Ще срещна любовта,ще родя децата си,ще изживея живота си под неговата сянка...Но ще бъде ли някога наистина мой?И дори някога да бъда готова да се впусна в забързаните му задъхани темпове,за да се докажа пред едно раждащо се общество,ще бъде ли той готов за мен-за разкрепостените ми мисли,за бунтарските ми настроения,за цветните ми дрехи? Аз знам,че той е мой.Различни сме,но и с брат си съм различна...Опоненти сме,но и с приятелите си често се съревновавам...Караме се,но и с родителите си не се разбирам...И все пак той е мой. Когато сме свързани с някого,респективно-нещо,никой не ни пита дали сме съгласни...То просто е твоета съдба-различна,непридвидима и изненадваща,но преди всичко непроменима. 21-ви век е все още прекалено улегнал в бита и ежедневните дразги на хората от 20-тото столетие...Само е малко по-лъскав. 21-ви век е все още твърде тесногръд. 21-ви век е малко скучен. 21-ви век е прекалено обикновен. 21-ви век все още принадлежи на родителите ни. Но...21-ви век е и нашето сега,и нашето утре...Когато обществото ни се оттърси от страховете и недомлъвките си;когато съберем смелост да изречем на глас желанията си;когато прегърнем смъртно болния без ужас...Тогава и нашия 21-ви век ще бъде наш - нов,различен,млад...
21-ви век е моят век.
Сядам да пиша,а думите не идват. 21-ви век.Звучи ми толква модерно,ново и може би дори някак непознато.Един век,който тепърва ще ни изненадва и ще ни кара да се усмихваме...Мога ли да го нарека "мой"? Нима някой може да каже,че нещо е негово,когато дори не го познава достатъчно?!? Компютри,самолети,туристи в космоса-нима мога да нарека всичко това "мое"?-Една необятна шир от новости...И всички те са "мои"! Принадлежим ли към едно "модерно" общество с разкрепостени разбирания и широки възгледи?И нима наистина осъзнаваме какво значи модерно общество? Казват,че СПИН е болестта на 20-и век...А нима не е и болестта на 21-ви век?И нима когато казвам,че принадлежа на "новото време" и новия по-добър свят,мога да се оттърся от товара на миналото,оставил отпечатък върху цялото ми поколение? Човекът на 20-ти век се плаши от неизвестността на страшната болест,а същия на 21-ви век спокойно подава ръка на обречения си приятел. Човекът на 20-ти век си шие новата рокля по модел от списание,същия на 21-ви век я поръчва от интернет. Човекът на 20-ти век е уплашен в модерния свят на машини и прогрес,а същият на 21-ви век сам се е превърнал в машина. Опитвам се да направя съпоставки и някакви критерии,по които да ги разделя,но въпреки всичко ми се струва невъзможно.Новият век,новото хилядолетие-всичко това е сякаш сън.Нещо далечно,до което не мога да се докосна. "Модерното" общество си има все същите предрасъдъци.Виждам все същите аутсайдери,почти невидими,на първия чин.Все същите проблеми,все същата борба за оцеляване...И една пагубна тенденция убиваща малкото морал и човещина в сърцата-истинска джунгла в градски условия. И като заговорих за това не мога да не спомена-градът на 21-ви век,едно бойно поле,където макар да не летят куршуми и гранати,веки ден е безконечна битка.Сивота поглъщаща усмивките и прах убиващ цветното,задушавайки го в отровната си прегръдка. Трудно е да нарека 21-ви век "мой".Опитвам се и си давам ясната сметка,че моето утре ще дойде и ще си отиде точно в 21-ви век.Ще срещна любовта,ще родя децата си,ще изживея живота си под неговата сянка...Но ще бъде ли някога наистина мой?И дори някога да бъда готова да се впусна в забързаните му задъхани темпове,за да се докажа пред едно раждащо се общество,ще бъде ли той готов за мен-за разкрепостените ми мисли,за бунтарските ми настроения,за цветните ми дрехи? Аз знам,че той е мой.Различни сме,но и с брат си съм различна...Опоненти сме,но и с приятелите си често се съревновавам...Караме се,но и с родителите си не се разбирам...И все пак той е мой. Когато сме свързани с някого,респективно-нещо,никой не ни пита дали сме съгласни...То просто е твоета съдба-различна,непридвидима и изненадваща,но преди всичко непроменима. 21-ви век е все още прекалено улегнал в бита и ежедневните дразги на хората от 20-тото столетие...Само е малко по-лъскав. 21-ви век е все още твърде тесногръд. 21-ви век е малко скучен. 21-ви век е прекалено обикновен. 21-ви век все още принадлежи на родителите ни. Но...21-ви век е и нашето сега,и нашето утре...Когато обществото ни се оттърси от страховете и недомлъвките си;когато съберем смелост да изречем на глас желанията си;когато прегърнем смъртно болния без ужас...Тогава и нашия 21-ви век ще бъде наш - нов,различен,млад...
четвъртък, февруари 07, 2008
Брат ми...
Знаете ли...?
Тази вечер седях и си мислех колко много се гордея с брат си...
Моето малко братче е вече е почти мъж и съм щастлива като гледам личността,в която се превръща...Затова слагам два негови (не само) клипа-за да покажа на всички колко се гордея с него :)
Тази вечер седях и си мислех колко много се гордея с брат си...
Моето малко братче е вече е почти мъж и съм щастлива като гледам личността,в която се превръща...Затова слагам два негови (не само) клипа-за да покажа на всички колко се гордея с него :)
сряда, февруари 06, 2008
Отразена в стъклото :)
Пак гледах One Tree Hill...И пак ме натъжи...
Сигурно се питате,защо го гледам тогава....Ами незнам.По-силно е от мен...По-силно от волята ми да съм щастлива...Една странна нужда да го гледам...макар да знам,че ще е тъжен.
Този филм беше с мен,когато бях най-сама...Влюбвах се с героите му,когато аз самата не можех да се влюбя...Празнувах триумфите им,когато самата аз нямах победи...и явно съм ги приела твърде лично.
На всичкото отгоре и днес прочетох нещо,което по -странен начин ме върна назад...Незнам.Явно имам нужда от шоколад!Не мога да го обясня...Мина сесията.Направих си страхотна почивка в Созопол,с любовта на живота ми...и изведнъж от както съм се прибрала в София-бам!Депресия след депресия.
Не мисля,че синдрома на тъжните филни може да се обясни...Някой казват,че човек изпада в емоционална дупка преди рождения си ден...Това ще да е-време ми е вече!
А пък съм щастлива,не е като да не съм...Ама на!-Необяснимо!
С Вики днес пребоядисахме коридора...Сами.Толкова сме горди.Сега да седнеш да пийнеш кафе на масата отвън-кеф ти прави...А като че ли пак не е достатъчно!
Някаква неистова нужда имам да пиша и все ме преследва усещането,че нещо не е на ред;че нещо забравям;че някъде бъркам...Необяснимо!
Знаете ли...Отдавна не съм излизала с приятели.А като че ли имам нужда...А някак си нямам желание...Всъщност имам желание,но...немога да го обясня.Сякаш знам,че не трябва...Трудно ми е.Просто гледам OTH...Виждам тези хора-приятели...и моите ми липсват-сякаш никога повече няма да срещна хора,които така да ме разбират...и училището ми липсва...и всичко!
Безнадежно е да се опитвам да обясня нещо,което на мен самата не ми е ясно...
Сигурно някой ден ще се разбера...и ще проумея какво се опитвам да кажа...Някой ден...Като порастна.
Сигурно се питате,защо го гледам тогава....Ами незнам.По-силно е от мен...По-силно от волята ми да съм щастлива...Една странна нужда да го гледам...макар да знам,че ще е тъжен.
Този филм беше с мен,когато бях най-сама...Влюбвах се с героите му,когато аз самата не можех да се влюбя...Празнувах триумфите им,когато самата аз нямах победи...и явно съм ги приела твърде лично.
На всичкото отгоре и днес прочетох нещо,което по -странен начин ме върна назад...Незнам.Явно имам нужда от шоколад!Не мога да го обясня...Мина сесията.Направих си страхотна почивка в Созопол,с любовта на живота ми...и изведнъж от както съм се прибрала в София-бам!Депресия след депресия.
Не мисля,че синдрома на тъжните филни може да се обясни...Някой казват,че човек изпада в емоционална дупка преди рождения си ден...Това ще да е-време ми е вече!
А пък съм щастлива,не е като да не съм...Ама на!-Необяснимо!
С Вики днес пребоядисахме коридора...Сами.Толкова сме горди.Сега да седнеш да пийнеш кафе на масата отвън-кеф ти прави...А като че ли пак не е достатъчно!
Някаква неистова нужда имам да пиша и все ме преследва усещането,че нещо не е на ред;че нещо забравям;че някъде бъркам...Необяснимо!
Знаете ли...Отдавна не съм излизала с приятели.А като че ли имам нужда...А някак си нямам желание...Всъщност имам желание,но...немога да го обясня.Сякаш знам,че не трябва...Трудно ми е.Просто гледам OTH...Виждам тези хора-приятели...и моите ми липсват-сякаш никога повече няма да срещна хора,които така да ме разбират...и училището ми липсва...и всичко!
Безнадежно е да се опитвам да обясня нещо,което на мен самата не ми е ясно...
Сигурно някой ден ще се разбера...и ще проумея какво се опитвам да кажа...Някой ден...Като порастна.
вторник, февруари 05, 2008
One Tree Hill 6
"Остатъка от животът ви е доста време.Искате или не,той се формира в момента.Можете да вините случващото ви се,заради лош късмет или нелепи избори.Или можете да се борите!
Нещата не винаги са честни в истинския свят.Това е животът!Но в по-голямата си част,получавате каквото сте дали.
Нека ви попитам нещо!Какво е по-лошо -да не сбъднете мечтите си...
...или да ги осъществите,но да не са достатъчни?
Остатъка от животът ви се формира в момента-с мечтите,които преследвате,изборите,които правите......и човекът,които изберете да бъдете.
Остатъка от животът ви е доста време.
И той започва в момента!"
Нещата не винаги са честни в истинския свят.Това е животът!Но в по-голямата си част,получавате каквото сте дали.
Нека ви попитам нещо!Какво е по-лошо -да не сбъднете мечтите си...
...или да ги осъществите,но да не са достатъчни?
Остатъка от животът ви се формира в момента-с мечтите,които преследвате,изборите,които правите......и човекът,които изберете да бъдете.
Остатъка от животът ви е доста време.
И той започва в момента!"
One Tree Hill 5
"Понякога имаме чувството,че е вчера...
Дипломирането в гимназията и сбогуванията.
Чувството на 17-годишен и истинските приятели около теб.Страстната любов
и непринудения смях.Безгрижието!
Понякога имаме чувството,че е вчера.
Но понякога...изглежда чувството не е наше.
Като подписите до реката,които направиха сами.Къде са сега?
Избеляли от годините.Като създателите си!"
Дипломирането в гимназията и сбогуванията.
Чувството на 17-годишен и истинските приятели около теб.Страстната любов
и непринудения смях.Безгрижието!
Понякога имаме чувството,че е вчера.
Но понякога...изглежда чувството не е наше.
Като подписите до реката,които направиха сами.Къде са сега?
Избеляли от годините.Като създателите си!"
Един тъжен епизод...
Гася лампата и в стаята става тъмно...
Тъмнината нахлува в мен и усещам празнотата,която се опитвах да запълня...Невъзможно е!
Нежелани сълзите рукват по бузите ми-безсилна съм.
Едва сега разбирам сякаш колко си далеч...Колко болезнени са изборите,които правим...и колко слаба съм да върна времето назад.
Тъмнината нахлува в мен и усещам празнотата,която се опитвах да запълня...Невъзможно е!
Нежелани сълзите рукват по бузите ми-безсилна съм.
Едва сега разбирам сякаш колко си далеч...Колко болезнени са изборите,които правим...и колко слаба съм да върна времето назад.
събота, януари 19, 2008
Падаща звезда
Мъглива зимна нощ се спуска
над малкото притихнало градче.
В прегръдката си топла ти ме гушкаш
и малка ставам в твоите ръце.
Усещам как сърцето ми препуска
разпалено от твоята любов.
Поглеждам във очите ти и чувствам,
че ти за мен на всичко си готов.
А устните прошепват мили думи,
затихващи в сребристата мъгла.
Нощта заспива нежна помежду ни,
завита с лъч от падаща звезда.
"Какво си пожела?" с поглед питаш
и взираш се във звездното небе,
а моите мисли на далеч отлитат
към бъдеще планувано със теб.
"Едни очи да виждам всяка вечер,
да ме докосват същите ръце
и устните ти нежно да обсипват
с целувки само моето лице.
Уханието твое да усещам,
когато се събуждам сутринта
и твоя кротък глас да чувам
когато ме завиваш през нощта."
Ти само мой си,чак не ми се вярва!
Обичаш ме.За тебе съм жена.
Ти само мой си,трябва да повярвам,
защото само ти си любовта...
над малкото притихнало градче.
В прегръдката си топла ти ме гушкаш
и малка ставам в твоите ръце.
Усещам как сърцето ми препуска
разпалено от твоята любов.
Поглеждам във очите ти и чувствам,
че ти за мен на всичко си готов.
А устните прошепват мили думи,
затихващи в сребристата мъгла.
Нощта заспива нежна помежду ни,
завита с лъч от падаща звезда.
"Какво си пожела?" с поглед питаш
и взираш се във звездното небе,
а моите мисли на далеч отлитат
към бъдеще планувано със теб.
"Едни очи да виждам всяка вечер,
да ме докосват същите ръце
и устните ти нежно да обсипват
с целувки само моето лице.
Уханието твое да усещам,
когато се събуждам сутринта
и твоя кротък глас да чувам
когато ме завиваш през нощта."
Ти само мой си,чак не ми се вярва!
Обичаш ме.За тебе съм жена.
Ти само мой си,трябва да повярвам,
защото само ти си любовта...
Абонамент за:
Публикации (Atom)