Понякога да започнеш да пишеш за нещата, такива каквито ги усещаш, е много по-трудно отколкото човек предполага. Нужно е да преминеш един период в живота си, през който да осмислиш всичко и да прозреш зад хоризонта на собственото си съзнание. И днес мисля, че аз успях, а ако не съм то поне ще се опитам да надскоча ограниченията и предрасъдъците, за да поговоря за живота, връзките и разочарованията, такива каквито ги виждам през очите на 21годишна млада... жена ;)
Отношенията между хората са странна и променлива величина. И не говоря в никакъв случай само за отношенията между Мъжа и Жената, а за отношенията между хората по принцип - между майката и порастващото дете, което разперва несигурно криле за първия си самостоятелен полет; между приятелите, за които си готов да минеш през огъня, а в следващия момент не помниш; между учениците градящи въздушни кули за безоблачното си бъдеще и строгия учител живеещ с техните мечти и надежди... Да, отношенията между хората са странна и променлива величина :)
Мислех си за разочарованията на съзряването...
Когато си тийнейджър не осъзнаваш, че мислите и възприятията ти никога няма да са толкова чисти и ясни както в този момент. Целите, които си поставяш, никога повече няма да бъдат така ясно формулирани и така близки до сърцето ти, както когато вярваш, че всичко е възможно...
Светоусещането ти се изкривява от парадоксите и абсурдите на реалността и когато в един момент погледнеш назад, разбираш, че живееш в отражение... Отражение на собствените си мечти... Но отражение в криво огледало...
Връщам се в училище при всички надежди, които съм имала в един момент от живота си - само миг и сякаш всичко просто изчезна... Изгуби се сред милионите сметки за плащане, лекции и непознати хора, които сякаш са се наговорили, да ти отворят очите за света... А това наранява... Понякога. А и не само понякога. Може би дори винаги, но не съм човек на крайностите... А и да бях, пак не бих го казала... Не обичам да слагам етикети... Всеки има право на избор. Избор да бъде ли наранен или не. И всеки трябва сам да направи своя. За да стане личност или да стане прозрачен. Изборът е ваш :)
Пак се отнесох :)
Та да се върнем на темата... За миналото... и за мен е него... или може би става дума за някой от вас?! Вие решавате... Аз пиша за себе си ;Р
... и естествено всичко пак се сведе до мен... А щях да пиша за връзките...
Мисля за това, в което съм се превърнала и осъзнавам, че днес съм различен човек. Човек, когото не харесвам. Прекалено земен. Прекалено прагматичен. Прекалено тъжен. Дали?
... или всъщност винаги съм била такава - тъжна някак си... Но имах идеали... И вярвах, че светът може да бъде променен...
Той всъщност света може и да може, но явно аз вече не мога - изгубих магията. Той ще ми прости, защото след мен идват още мечтатели... Някой от тях може и да съумее да запази себе си. Знам го:)
Мислех си и за хората от моето минало. Хора, които незаслужено забравям или пренебрегвам, потъналав себе си... Но не е нарочно. Наистина! Съжалявам!
В живота си срещаме различни хора - обичаме ги, мразим ги, нараняваме ги и най-често ги забравяме... И всеки от тях оставя по частица от себе си в съзнанието и сърцето, за да станем личностите, които сме.
Понякога подтикнати от силната си привързаност и желание да зарадваме някого, ние му отдаваме и тялото си, принасяме в жертва чувствата си - напразно! Жертвата не радва хорта, които ни обичат. Несъзнателно ги наказваме, заради обичта им... И пак драма.
Явно това е живота ми. Или аз го правя такъв - тъжен и сив, като зимен следобед... Чакащ успокоението на нощта, която никога не идва...
