Липсваш ми...

Ти ти ти
Ти ти ти
Ти ти ти, моя любов
Ти ти ти
Ти ти ти
Ти ти ти, вечна любов...

Телефон все ни свързва.
Телефон ни дели.
Малко тъжна е тази
наша обич нали?
Ако аз заговоря,
ти отсрешта мълчиш
и немога да видя най-добрите очи...
Ако ти заговориш,
аз немога така
с мойте длани да стопля
твойта малка ръка...
Как изгрява не виждам
върху усните смях
и не мога да стигна
С мойте усни до тях!


Ти ще дойдеш тук, аз зная
нещо в мене днес боли.
Най-далечно разстояние
е туй което ни дели...

Ти ти ти
Ти ти ти
Ти ти ти, моя любов
Ти ти ти
Ти ти ти
Ти ти ти, вечна любов!


Аз не искам такава -
телефона любов.
Аз те искам до мене
като тих благослов.
Аз те искам до мене
всеки ден всеки час.
Да си само с мене
всеки миг, всеки миг...

Ти ще дойдеш тук, аз зная
нещо в мене днес боли.
Най-далечно разстояние
е туй което ни дели...

Ти ще дойдеш тук, аз зная
нещо в мене днес боли.
Най-далечно разстояние
е туй което ни дели...

Щрак...

Преди няколко дни бях при баба на село...Същото онова село,в което израстнах и където съм скрила най-хубавите си и съкровени спомени...
Излязох с 9 годишната ми братовчедка в гората,за да й покажа най-красивите места,който помня от детството си...Всички онези места,които тя може би никога нямаше да види ако аз не й бях показала...Защото е едно от многото деца в днешно време,които живеят под похлупак...Едно от многото деца,за които гората съществува само в приказките...Деца,които никога няма да се гонят сред боровете,да крадат млечна царевица от чуждите ниви,да берат капини докато целите не станат в червени петна и с издрани колене...И ми стана тъжно...
Стана ми толкова носталгично за всички онези мигове,които са си отишли...За всички спомени,които никога няма да върна...За всички приятели,които може би никога вече няма да срещна...
Липсва ми моето детство...
Заведох малката Вяра на едно от любимите ми места и тя беше запленена от него...Гледаше го така хипнотизирана,че си спомних как аз видях това място за първи път и как магнетизма му ме опияни...
Затова реших да ви покажа снимка на Онова място...За да го споделя с вас...Да усетите и вие Магията...

Приказка за листа...

Понякога листът мълчи и ме гледа злорадо,сякаш се радва,че не мога да чуя мислите му,но друг път…Да!Друг път той разкрива душата си пред мен.И тогава…тогава приказката започва…

Обичам да слушам разказите на листа.Толкова са истински.Толкова са ми близки.Толкова са мои!Сякаш не листът чете моите мисли,а не аз неговите…

Той рисува пред мен непознати и чудати картини…Рисува любов…Рисува раздели…Листът рисува живота ми.

Понякога чак ме е страх,че може и някой друг да чуе мислите му.Някой друг да разгадае драмата на живота ми и да види,колко съм сама…Понякога…

Понякога е интересно понятие…

Понякога плача на филми…Понякога-не.

Понякога ми става тъжно за другите…Понякога-не.

Понякога изпитвам носталгия по миналото си…Понякога-не.

Понякога е интересно понятие…

Незнам дали разбрахте какво ви разказва листът…Но аз разбрах…

Разказа колко е трудна любовта…и колко трудно е да заспиваш вечер в едно празно студено легло…Колко е трудно да се събуждаш сутрин без целувка…Как липсва любовта…Когато си я срещал…Когато си я имал…Когато е далеч…

Разказа ми за едно момиче,което живееше в големия сив свят,а той се опитваше да задуши розовата й душа и да открадне вълшебния блясък от очите й…Опитваше се да я нарани. Сивият свят крещеше толкова силно в главата й,че тя се бореше със себе си,за да чуе мислите си…А може би вече се е предала…Може би вече няма да чува всичко онова,което й разказва листът…

Може би повече никога няма да пише…?

Незнам…

Чакам листът да ми разкаже края на „приказката”…

Честит Рожден Ден!

One Tree Hill 8

"Алберт Камус пише:"Благословени са сърцата на
тези, които не се поддават.Сърцата им никога
няма да бъдат разбити."
Но аз си мислех. Ако не бъдат разбити,значи няма и да се излекуват.А ако не се излекуват, няма да има и поука.А ако няма поука, няма да има и борба.Но борбата е част от живота.Значи ли това, че всички сърца трябва да са разбити?Не."

One Tree Hill 7

"Понякога, за да откриеш историята трябва да се огледаш.
В сенките. На върха на очевидното.
Можеш ли да я видиш?
Погледни от по-близо.
Не поглеждай на другата страна, не бягай,това е животът.Не губи надежда, не бягай,това е животът.
Тази вечер някъде в Америка имаше гимназиален баскетболен мач.Репортерите ще направят репортажа си.Ще ви кажат какъв е резултатът и кои са били ключовите моменти в мача...Но това не е истинската история.
Всъщност, историята въобще не е в това."

***

"Скъпа, Моли. Това ще ти прозвучи малко странно, но...Бих искала да боядишеш старата врата на гардероба ми.
Работата е там, че никога няма да има момент, в който да си по-почтена.Убежденията ти да бъдат по-силни.Или действията ти да бъдат по-искрени отколкото са сега.Това значи, че трябва да преследваш нещата, които те вълнуват.
Бъди уверена в себе си и поемай рискове.Заличи моите думи, за да можеш да напишеш своите.
Моята история може да те е вдъхновила, но съм сигурна, че твоята история ще вдъхнови следващото момиче, което ще живее в стаята ни.
Знай, че ако някой не пише за теб това не значи, че животът ти няма значение.
Можеш сама да пишеш за себе си...сама изгради съдбата си.След години друго момиче ще запази,това което си написала на врата,достатъчно дълго, за да разбереш как е вдъхновило самата теб.И тогава можеш да кажеш на
това момиче да боядиса вратата,защото си осъзнала думите, които си написала, приятелите, които си имала,нуждата, която си имала, ще остане завинаги под тази боя.
Любовта, която си изпитала ще остане там завинаги,искрата от нещо неоспоримо, семената на надеждата...Истината за по-доброто или по-лошото,
горяща бурно под повърхността.
С обич, Пейтън."

Размисли преди упражнения...

От няколко дни се каня да пиша,но все нещо става и не мога...
Имам 30мин до упражнението по ПИМС,така че трябва да съм бърза :)

Напоследъм много си мисля...Мисля си за различни неща...
Мисля си колко отдавна не съм писала стихове...Сякаш смока над София е задушил и моята Муза...А толкова обичам да пиша...
Мисля си колко ми липсва Бургас,въздуха му и аромата на море...
Мисля си колко ми е писнало от това надпреварване с времето...
Мисля си колко много искам да мога отново всяка сутрин да се будя до едно тъмнооко момче...и всяка вечер да заспивам в прегръдката му...
Мисля си колко много ми липсва спокойствието и сигурността,които ми дава моето Мишле...

София ми е все по чужда с всяка минутка...Все по отблъсваща...Все по враждебна...
Докога ли ще издържа между чука и наковалнята...Между личните ми амбиции и нуждите на сърцето ми...Между София и Бургас...

Толкова съм щастлива,че утре се прибирам!

...Няколко мига в рая...

Милото беше при мен в София... Изкарахме пет страхотни дни...А сякаш само с едно мигване и всичко свърши... Днес го изпратих за Бургас...Сега седя в празната стая и тишимата ме проглушава... Няма го... Поне нашите няколк0 мига бяха красиви...