...ти носиш радостта :)

Небето пак дъждожни вежди сбърчи
и моята усмивката го ядосва,
и струва ми се малко ми се сърди,
че в този студ до Тебе шляпам боса...

Очаквало е ,мисля че, небето
дъждът му радоста ми да измие,
но даже да са черни цветовете
в мене слънце пролетно се крие.

И тази обич дето ти разпали,
така ме топли-сякаш,че горя
и всички май ме гледат онемяли,
че в този студ до тебе аз вървя...

И никакви дъждовни дни не могат
усмивката ми лятна да свалят,
защото чуствам още този огън,
като че ли те срещам днес за първи път...

И няма буря,няма висша сила,
която може нас да раздели...
И зная- няма друга по-щастлива
от мен жена сред ранните мъгли...

...облачни дни в слънчева София...

Та така...

"Теодора Стефчева (кодово име 27163**).Студентка първи курс Политология в УНСС.Поток 62.Група 6306"...В това съм се превърнала...Една купчина от числа...

Никой не се интересува от теб-човека...Никой не пита едно просточко:"Как сте колеги?"...Всеки влиза,залива те с информация и си тръгва...Дори без довиждане...Не мога така!
Аз съм друг човек...По-мил (може би?!)...По-наивен (би казал Станислав)...По-друг типаж просто...
Липсват ми най-човешките неща...Лицемерната любезност...Едно "Добро утро" от шофьора в автобуса...Едно "Лек ден" от лелката в магазина...
Липсва ми онази топлина на малкия град...Не съм знаела колко съм зависима от нея...
Харесвам София...
Харесва ми да се возя в полупразен автобус късно (по моите представи :D) вечер и да гледам светлините на утихващите улици...Харесва ми да я виждам спяща в ранните часове на утрото,когато с кафе в ръка пресичам пустата улица...Харесва ми аромата на въздуха й (което си е плашещо странно)...Харесва ми цялата тази смесица от нрави,хора и диалекти...
...и все пак нямам търпение да се прибера...
Шума на цялата тази тарапана сякаш ми идва в повече...Главата често ме боли...А и колко малка и сама се чувствам сред тълпите непознати...Няма кой да ти каже "Здрасти",дори...В Бургас сякаш не е така...
Трудно ми е да слагам граници между зараждащата се в мен непоносимост към "светлата" столица и може би просто меланхоличната носталгия на влюбено момиче...Трудно ми е да кажа дали София е толкова лоша...или просто Той така много ми липсва...
И все пак-не се чувствам в кожата си...Не съм аз...Усмивката ми тежи...Не ми се говори...Странно е...
Казват:"Като се опознаеш с колегите и колежките,всичко ще се промени..." и нямам причина да се съмнявам в думите на "хората с опит",но до тогава може и да откача...има шанс :D
А аз съм щастливка...Уча нещо,което искам в добър (няма да кажа престижен,че мн ще се изхвърля вече) университет...Имам общежитие и баба на час път с градския транспорт...Често (почти всеки ден) се виждам с приятели от детството си за кафенце или биричка вечер ...Най-близката ми приятелка живее на 15 мин от университета...Колегите ми са готини (дори ги харесвам!) и макар да не ме познават (а и аз тях) ,макар да са ми чужди и да знам,че на тях трудно мога да разчитам,все вършат работа за кафенце между лекцийте...Да,аз съм щастливка...Почти...
Почти бих заживяла в своя малък свят,ако Той не ми липсваше толкова много...
Почти бих се почуствала успяла в ученическите си амбиции,ако цялото ми същество не се гърчеше от болка...
Почти бих се усмихнала,ако съзнанието ми не крещеше да бягам...Да се прибера...Да не го пусна да си отиде повече...
Почти бих била щастлива...