Едно неизпратено писмо...

Думи откъснати от сърцето се блъскат в затворения прозорец и кънтят в нищото...Стъклото сякаш се пръска под безмилостният им натиск и капчици от нахлулия в стаята дъжд мокрят лицето ми...Парещата болка се слива с тях и гори студената кожа...Вали!
Група деца притичкват покрай мен и ме поглеждат с пеазните си очи...Те също нямат души...Страхът ограби всички ни...Сега сме просто крясък на гларус стихнал над заспалото море...

С дъх на череши...

Пролетното настроение е простряло благодатната си длан над моя Бургас и слънцето все по често се показва зад величествения "Мираж"...Сладкото опиянение на раждащия се живот е пропило в душите на забързаните хора и все по-често се обръщаме,за да си кажем: "обичам те"...Светът е отново розов след цяла една зима от сълзи...
Екотът на изгубени стъпки се слива с шепот на влюбени звезди и нощта сякаш залюлява в пазвата си целия свят...Мракът скрива в булото си и морето,разпиляло сините си коси по затопления пясък...Една симфония с дъх на череши и ухание на цветен парфюм...
Крясък на гларус се спуска и сякаш цялата вселена се свежда до този миг...Вълна от спокойствие ме залива...Замо изрезките от старите вестници още ме гледат безмълвни...
Кога ли ще проговорят и те?

Обърканите сигнали на сърцето!

Багам,а то пак ме връща при теб...С теб съм,а искам да си тръгна...Искам те и те мразя...Потъвам в морето от болка и изплашена плувам към скалите на злобата,за да бъда там и аз по-силна и истинска...Иска ми се да ти кажа,че аз няма да те нараня,но имам нужда да го направя...Искам да те науча да обичаш,но самата аз съм забравила...Боря се с вятъра,който не блъска в ледените стени на нищото...Пак съм сама в сивотата на тишината...Само бегли спомени се връщат в душата ми,за да не забравя,че преди началото на лабиринта имаше и нещо хубаво...

Вятър в косите...

Празната стая шепти забравени думи изгубени от мен преди началото на вечността...Вървя през свят на сенки и се опитвам да си спомня коя съм-Безмислено!
Объркала съм пътя към щастиeто много отдавна...Прекалено отдавна,за да мога да се върна назад...
Отражението на собствените ми страхове ме преследват толкова дълго.Не съм способна вече да се изправя срещу тях...Прекалено много спомени счупих...Екотът на разбити мечти все още се носи из въздуха смесвайки се с остатъците от трезвото ми съзнание....
Огледалата на сънищата вече не могат да ми помогнат...Само парченцата стъкло все още продължават да си спомнят за мен...

14 февруари...

Ирония и страх се вливат в мене,
изкуствени лица в късен здрач,
стихийни мисли като тежко бреме,
една комична...нараняваща игра.
Фалшиви стъпки в моя свят нахлуват
и вятър от изгубени мечти,
забравени усмивки се събуждат,
абсурдно празни са отсрещните очи.
Поглеждам в огледалото с надежда
усмивката на слънцето да уловя,
но само счупени души са скрити,
заключени зад сребърни стъкла.
И слънчевото зайче ми избяга
на февруари в гъстата мъгла,
последно действие на тъжния театър
започа за самотните сърца...

За сънищата на сърцето и малките изкушения...

Забелязали ли сте как понякога просто имате чуството,че целият ви свят върви наопаки?Сякаш нещо се е счупило и вие самите не знаете какво?Иска ви се да изпиете някакво мъничко хапче и да заспите,а като се събудите живота ви отново да е розов такъв какъвто е бил толкова много пъти.
Хората казват-същата си!Само тук вътре малкото болезнено наранено сърчице знае,че вече нищо не е като преди...Нещо липсва и всичко ви боли....Боли без да знаете защо...като малко затворено дете,което плаче,за да излезе на дневна светлина,но и вие,както и аз,никога не бихте го пуснали да излезе,защото това значи-"край!".Край на това,което сте..Карй на човека когото виждате всяка сутрин в огледалото!
Огледало...Какво всъщност са огледалата?Отражение на собсвената ни същност или жалко подобие на онова,което всъщност искаме да бъдем?Нима можем винаги да поддържаме образа създаден от нас самите и да заблуждаваме себе си,че това е нашият свят!?Не играем ли всички смешен театър...подтискайки чувствата и нуждите си...Ирония и гротеска преплетени в жалките ни същества...Докато се събудят сърцата...и тогава започва да боли!
Дали съдбата,дали тайните ни мисли,а може би просто последица от години сближавали два пътя,за да се преплетат за един миг,но понякога срещаме странни хора...Едни забравяме,други се спомняме с усмивка,а трети...Трети просто ни променят,за да се превърнем в себе си.
Вървейки по празните зимни улици вятъра ми довя спомен от отдавна забравено минало.Дъжд от мисли,носещи след себе си кални реки от грешки и съжаления...А защо?Нима човек,който е значел всичко може днес да бъде никой!Нима трябва да се обвиняваме,че сме били обичани някога от някого,на едно друго място...по слънчево?Защо трябва да се извиняваме на света че сме били щастливи и да повтаряме в несвяат: "Защо?"...
Няма смисъл...всичко е илюзия,само щастието и споменът за преживяно такова са непреходни...Нека поне веднъж не бъде грешка да се усмихнем!