Здравей,Съкровище...

Здравей,Съкровище...
Седя си в навечерието на едни от най-големите християнски празници и си мисля за живота си...За всичко отминало...За последната една година...Година,в която се научих какво значи да обичаш...Да прощаваш...Да се бориш...Да страдаш и да побеждаваш..Какво значи да имаш приятели и колко голямо богатство е да знаеш,че някой седи винаги зад теб...Да те пази...да те разбира...Разбрах,какво значи да губиш и да продължаваш да си жив...Да обичаш...Да мразиш...Да преоткриваш себе си и другите както никога досега...
Какво всъщност се опитвам да ти кажа с всички тези объркани думи?Защо толкова “точа локуми”...Сигурно точно това си мислиш в момента...А проблема е че и аз не мога да ти дам точния отговор...И аз немога да ти кажа защо точно те занимавам с моите си глупости..Може би просто страх,че ако не кажа на някого ще се побъркам...че ако не споделя ще експлоадирам...
Мразя това време на годината..Коледа..Нова година..Всичко това ме навежда на размисли за собственото ми безцелно съществуване...Какво съм постигнала...Едно голямо и празно НИЩО...Обръщам се назад и не виждам нищо заради което да се разплача...Нищо ценно..Нищо специално..Една тежка година изпълнена с толкова много плач,че не са ми останали сълзи за сега...Обръщам се назад и виждам просто поредното разочарование...Поредната измама..Аз ли съм най-голямата глупачка,че целия свят е решил да мами точно мен?!?Чувствам се предадена..От всичко и всички...Празно е...Празно и пусто...Не мога да кажа че не съм се усмихвала..Та аз спечелих толкова много битки през тази една година..Имах толкова диви купони и луди вечери...И все пак..Нито една смислена и пълноценна връзка...Нито един купон, на който да отида с НЯКОГО...Скоро ставам на 17...А все още не мога да кажа,че съм срещнала някой,който да ми даде и половината от онова,което аз дадох на момчетата в моя живот...Мечти..надежди...вяра...Най-вече вяра...може би по-скоро доверие...и то доверие,което всеки от тях предаде..Защо???
Не разбирам..Вече не съм в състояние дори да мисля трезво..Във всеки виждам потенциална заплаха за себе си..За сърцето си...И вечно се питам..”Ами ако и той ме нарани?”...Събирам толкова много хора..Оправям толкова много “любовни каши”..А сама не мога да оправя бъркотията в собствения си живот...Всичко е толкова странно...Никой не ми вярва,че аз..Аз,която съм винаги веща по всички въпроси съм просто едно самотно,наранено дете...Едно дете,което жадува да бъде защитено...да се чувства сигурно..обичано...Толкова ли е много?...
Утре ще ходя на рoжден ден...Питам се..Защо въобще да ходя..?Защо си причинявам това да седя в ъгъла на стаята и да гледам влюбените двойки около себе си... Нима ми харесва да се чуствам сама..или просто се надявам на тези купони да стане някое чудо..Както с Митьо...Знам че това никога няма да се повтори..Колкото и да ми се иска...Колкото и да се надявам..или дори да се повторят нашите две ...вечери..Те никога не биха станали нещо истинско...сериозно..от каквото се нуждая...Те винаги ще си останат просто две..Пиянски грешки..Нищо повече...нищо..Както винаги в моя живот...

Пътят ми клъм теб...

Във вихъра на миналото време,
в дъжда от спомени,сред нощната мъгла
аз бавно крача-връщам се при тебе,
там дето вечно води ме съня.
В сянката на чуствата отминали,
далеч от неизвършени дела
аз гоня вятъра изгубена
сред мъката на старите неща.
И някак просто тъй сме уредени
да страдаме по простите неща,
да търсиме отминалото време
и да желаем вечността...