Ето, че дойде и последната вечер в Моя град... последната вечер от една деседневна разходка в спомените ми - да се почуствам като дете пръскащо се с вода в морето, да пия кафе с мама по обед, да направя няколко главички от Партаките... С една дума - да си спомня вкуса на живота!
От седмица се каня да драсна няколко реда... Тук - в Созопол, писането ми липсва както никъде дргаде... Тук чувам музите в шума на вълните, а вдъхновението е навсякъде във въздуха... И се чуствам жива! Истинска! Полезна! ... и най-вече - усещам непреодолима необходимост да пиша!
Жалко, че все не ми оставаше време :(
Сега съм в особено носталгично настроение... Отнесла съм се в спомените си и съм заровила глава в пясъка, отказвайки да приема, че утре всичко свършва... Едно такова настроение, в което човек търси себе си и се пита- Кога всичко се промени? Струват ли си жертвите, които правим? Как ще изживея цял един живот без моето нежно море; без шума на прибоя вечер; без пустите зимни улици... без моя Созопол!
Нима бих могла?!
А кой ще ме вдъхновява? Кой ще ми показва усмихнатата страна на света?! Кой ще ми припомня, че след буря винаги следва незабравим изгрев и че няма по-запленяващи и опияняващи от созополските залези... Кой ако не моето море...
Родена съм в този черноморски град... Тук се осъзнах. Тук се влюбих ... но никога така и не разбрах колко важен е той за мен всъщност, как ме е изградил като личност, как ме е научил да мечтая... Никога не разбрах колко е важен за мен, докато не заминах... И тогава се влюбих за втори път... в него - в моя град!
Обичам малките му улички и тесните римни, когато сякаш градът те прегръщаи закриля! Обичам бризът вечер, когато през отворената врата на терасата ми долавям само вълните и смеха на закъснели туристи... Обичам да отварям очи и да виждам морето! Обичам как Созопол като чайка е кацнал и се е приютил на самия бряг на синята безбрежност! Обичам как тук пристанище намира всяка душа... Защото Созопол е град на много изстрадали души и всеки носи в сърцето си своята болка... Но след среща с Него в душата ти оставя само един възторг от спокойствието и мъдростта му... Мъдрост, която той е събирал стотици години, за да ни я предаде на нас... Стига да имаме желание да слушаме... и стига да го чуем...
