Навън е ден - прохладен, но усмихнат
понесъл мен на свойте рамене
със зимна свежест вътре в мен надниква
и дава на мечтите ми криле...
Навън е ден, а в мене се смрачава
настъпва тъмна нощ, настъпва мрак
и сякаш странно ме успокоява,
това безбрежие поражда в мене страх.
Усещам се наистина красива.
Усещам се пречистена, добра.
Усещам, че се ражда в мене сила
да събера в едно тъмата и деня.
Тез две стихии в мене се боричкат,
разглезени, ядосани деца
и карат ме да бъда ту щастлива,
ту бурна като пролетна река.
Такава съм - различна, непреклонна.
Такава съм - и лоша, и добра.
Усмихвам се на слънчевите хора,
ранявам с огън злото, грубостта.
Дали съм права, грешна ли - незная!
Мен другите ще съдят някои ден.
Сега единствено да бъда мога млада
един щастлив живот тупти в мен!
петък, декември 04, 2009
събота, ноември 21, 2009
Събота вечер в Студентски град...
"Някой хора преминават набързо през живота ни, други спират за миг и оставят светла диря в сърцата ни... Повече никога не можем да бъдем същите!"
Тази мисъм винаги съм свързвала с определени хора в живота си - хора, които се появяват, за да ти покажат всичко, на което си способен.
Срещаме ги, когато не ги очакваме и много често дори, когато не ги искаме в живота си... В онези моменти, когато искаме да избягаме от света и да бъдем само с болката си, тези "хора-ангели" се появяват и ни даряват с цялата обич, на която са способни... Покават ни дъгата и ярките цветове на живота... Учат ни пак да живеем!
Никога няма да забравя първата си година в новото училище в Бургас, новия клас малко по-късно и новия университет в София... Всички големи преврати в живота ми са ознаменувани с тежки депресии, драми и хора, които ме спасяваха от тъмнината... Моите спасители...
Всеки един период в живота ми е белязан от Тях - хората, които ме превърнаха в човек и ме научиха на всичко, което знам; подариха ми всичко което имам и ми показаха всичко красиво, което съм видяла в живота си!
... Не! Не говоря за мъже, а за приятели!
Мъжът в живота ми има специално място... Всъщност не, моя мъж е моя живот!... Но те... Те ме превърнаха и всеки ден ме превръщат в жената, в която той се влюби. Те ми показаха правилния път да намеря себе си и да се подаря на Него... Аз съм нищо без тях!
Няма да назовавам имената им, те знаят кои са... И дано не забравят, колко ги обичам...
Те ми купуват торта, когато съм тъжна, водят ме в Мак Доналдс за чаша успокояващо какао, учат ме да играя билярд, правят ми палачинки за рождения ми ден и идват в 10вечерта да ми донесат хляб, защото ме мързи да отида до магазина...
Те са хората, за които бих минала през огъня и които търпят и най-странните ми и студени настроения... Хора, които ми се усмихват, когато съм намръщена като буреносен облак и ми прощават с божествена сила всеки белег, който оставям в сърцата им... Хора, които ми показаха какво е приятелството...
Понякога дори не знам как бих могла да им се отплатя за всичко, което правят за мен :)
Обичам ви!!!
събота, ноември 14, 2009
Надраскано на лист хартия...
За да загубиш нещо трябва да го имаш,
да бъдеш влюбен трябва да боли.
Онази тиха болка да ти пари...
... съцето ти от вътре да гори.
Да те изпепеляват сякаш огнени стихии,
кръвта ти бурно да кипи
и тихи думи мрака да поглъща,
да се изпиват жадно влюбено очи.
Момичешки коси да разпилее
морето с детска доброта
целувайки безкрая да се смеят
вълните страстно галещи брега.
Две влюбени тела в едно са сплитени
под булото на парещата нощ
и нищо, че навън студена есен е
в сърцата днес е време за любов...
да бъдеш влюбен трябва да боли.
Онази тиха болка да ти пари...
... съцето ти от вътре да гори.
Да те изпепеляват сякаш огнени стихии,
кръвта ти бурно да кипи
и тихи думи мрака да поглъща,
да се изпиват жадно влюбено очи.
Момичешки коси да разпилее
морето с детска доброта
целувайки безкрая да се смеят
вълните страстно галещи брега.
Две влюбени тела в едно са сплитени
под булото на парещата нощ
и нищо, че навън студена есен е
в сърцата днес е време за любов...
понеделник, ноември 02, 2009
Невъзможна любов...
В сините тайни на тъмната нощ,
когато луната целува звездите
зад облаци меки от нежна любов
далеч от на земните хора очите
разхождам се с мъж - непознат и потаен...
Мъж чужд! Мъж на друга верен до крайност!
... И искам да вярвам, че мисли за мен;
че тези очи от мен се нуждаят...
... и вярвам, че иска до мен да заспи,
а тъмния поглед се взира в безкрая...
Мечтая завинаги с мен да остане
да бъда за него Онази жена,
която да ражда буря в душата му,
а не да съм просто позната добра!
Но в тъмните зеници виждам тъгата
от нейната липса в тъмната нощ...
Танцувам черен блус със самотата
еднакво самотни без наш'та любов!
когато луната целува звездите
зад облаци меки от нежна любов
далеч от на земните хора очите
разхождам се с мъж - непознат и потаен...
Мъж чужд! Мъж на друга верен до крайност!
... И искам да вярвам, че мисли за мен;
че тези очи от мен се нуждаят...
... и вярвам, че иска до мен да заспи,
а тъмния поглед се взира в безкрая...
Мечтая завинаги с мен да остане
да бъда за него Онази жена,
която да ражда буря в душата му,
а не да съм просто позната добра!
Но в тъмните зеници виждам тъгата
от нейната липса в тъмната нощ...
Танцувам черен блус със самотата
еднакво самотни без наш'та любов!
петък, октомври 30, 2009
На Нея...
Да срещнеш Него... - Има ли го всъщност?
Какво е той? Дали не е лъжа?
Мъжът с главно "М" ти вечно търсиш
и като всички нас преследваш любовта.
На криеница с нея си играеш
и мислиш си, че всичко е игра,
и вярваш, че тя идва с всеки следващ,
и още търсиш твоя "мъж - мечта"...
Очакваш я - нестихваща, гореща!
Изпепеляваща сърцето с дива страст.
Не забелязваш даже онзи мъж отсреща,
който те гледа с таен поглед вече час.
Не Я очаквай, мила, не търси Я!
Сама ще дойде твоята любов.
Не толкова вълшебна и магична,
но Истинска - и в лошо, и в добро!
Понякога ще има парещ огън,
друг път в сърцето болка ще гори,
но щом си лягаш вечер ти ще знаеш,
че той е твой и негова си ти!
Какво е той? Дали не е лъжа?
Мъжът с главно "М" ти вечно търсиш
и като всички нас преследваш любовта.
На криеница с нея си играеш
и мислиш си, че всичко е игра,
и вярваш, че тя идва с всеки следващ,
и още търсиш твоя "мъж - мечта"...
Очакваш я - нестихваща, гореща!
Изпепеляваща сърцето с дива страст.
Не забелязваш даже онзи мъж отсреща,
който те гледа с таен поглед вече час.
Не Я очаквай, мила, не търси Я!
Сама ще дойде твоята любов.
Не толкова вълшебна и магична,
но Истинска - и в лошо, и в добро!
Понякога ще има парещ огън,
друг път в сърцето болка ще гори,
но щом си лягаш вечер ти ще знаеш,
че той е твой и негова си ти!
четвъртък, октомври 15, 2009
Нова песен в плейлиста :)
Една наистина добра песен... Малко ревлива, но все пак - есен е, всички женски слабости са ни позволени!
Песента поне според мен е наистина добро попадение... Заедно с песничката на Дамян Попов - "Вярвал ли съм" са най-новите попълнения към плейлиста ми (не може без малко сълзи през есента - то отвътре ми идва) :) Ама като казвам най-новите, разбирайте отпреди месец... Просто графика ми е малко натоварен и така... Все нямам време да си подраскам... А на човек от време на време от вътре му идва :)
Струва ми се нормално (а и логично за всички, които ме познават), че подобни песни ме хвърлят в размисли за връзките и хората... и всички онези тежки срещи и раздели, които преживяваме... И да, ето, че все пак си дойдохме на думата - разделите... Растение ли са те, животно ли са?!
Понякога (когато е на ръба на нервна криза) човек (и аз в това число) си задава милиони въпроси за същността и смисъла на всичко... Пита се дали е с правилния човек до себе си? Дали не се е разминал с любовта някога, някъде, някакси...? А може ли още да не я е срещнал?! Как ще я познае? Дали подходящия човек в един момент ще бъде подходящ във всеки следващ? Дали промяната в отношението на един човек означава, че вече не ни обича? Или по лошо - че вече сме част от ежедневието му и сме само факт в живота му - даденост, обстоятелство, постоянна величина - нещо, за което не му се налага да полага усилие и да ухажва и обожава?! Аааа, не! - Ако е така без мен! Извинете, но аз съм непоправима романтичка и продължавам да твърдя, че ако това се случва, то това не е любовта! Никой не може да ме убеди в противното... - в истинската любов има: 1) happy end 2) непресъхваща жажда за другия, за ласките и присъствието му (т.нар. страст) 3) нужда през цялото време да кара любимия да се усмихва, да го изненадваш, да му доказва обичта си...
Така... След като изяснихме всичко това (и всички нагледно видяхте какво се случва с детските мозъци, когато баба/мама прекалят с приказките => всички разбрахте колко книжки с приказки съм изчела/са ми прочели), можем да се върнем към хората, връзките и есента (абе защо не взема да стана аз един психоаналитик - поне пари да изкарвам от това постоянно ровичкане в човешката същност).
Разделите са (вече установих) емоция - съсипваща, рушаща... Променяща същността ни... Дори на онзи, който взема решението за тях... Те носят толкова болка и самота след себе си, че честно казано не мисля, че някога бих събрала сили за такава стъпка... Дори да го искам... Да (веднага се съгласявам с онези, които биха успорили твърдението ми), раздялата носи и свобода, неангажираност... Но какво да правя с тях?! За какво са ми?! Нима има по-невероятно усещане от това да осъзнаеш, че принадлежиш на някого тялом и духом и че той ти принадлежи... Да усещаш всеотдайността му по начина, по който ти подава цветето, което е скъсал за теб; по начина, по който ти отстъпва последното блокче на шоколада; начина, по който те буди с чаша топъл чай в събота сутрин, защото цяла нощ не си спала от болки в гърлото; пленително е дори да усетиш загрижеността в гласа му, когато те критикува... И кажете ми, моля, защо ни е тази свобода?!
Какво ще правим с нея...?
Ние жените все се бием в гърдите колко сме независими... Говорим за еманципация,равнопоставеност и цял куп глупости от този род... Но... Мили дами, да си говорим честно - нима всички ние не търсим силния мъж, който да ни гушка, когато има буря (защото ни е страх от гръмотевиците, естествено); който да гони кварталните кучета, когато и дебнат изгладнели пред блока; ... да сменя бушона/крушката/рафтчето в банята (не че ние не можем, но нали все пак сме техните принцеси); ... да ни вземе от работа да хапнем пица, защото се притеснява, че много сме отслабнали напоследък и хич не се храним, да не би да ни има нещо?; ... Да... всички обичаме "силните" мъже (естествено в случая не говорим за обиколката на бицепса му)... Колкото и да сме самостоятелни, можещи, работещи и независими момичета...
Та... да се върнем на разделите - теорията звучи учудващо проста "Важното е да знаем какво искаме от този живот... и да си го вземем." Но никой не пита - готови ли сме за болката... Готови ли сме да поемем последствията от решенията си?! Най-потресаващ е моментът, когато осъзнаваме дилемите и споровете вътре в себе си и започваме една болезнена дисекция на сърцата си, вземайки трудното решение и претегляйки до стотна от грама всички "За" и "Против" (понякога в продължение на месеци)... Това е може би един от най-трудните избори, пред които сме изправени, дори когато знаем, че любовта я няма... Просто, защото бъдещето пред нас е сложно уравнение с много неизвестни...
...Помислете добре преди раздялата... Изборът е само ваш... И е ваше право...
Честно да си кажа, цялото това главоблъскане ми идва малко в повече... Уж само две нови песни в плейлиста сложих, а то било цяла гама от сложни човешки взаимоотношения... И все в различни цветове!
Песента поне според мен е наистина добро попадение... Заедно с песничката на Дамян Попов - "Вярвал ли съм" са най-новите попълнения към плейлиста ми (не може без малко сълзи през есента - то отвътре ми идва) :) Ама като казвам най-новите, разбирайте отпреди месец... Просто графика ми е малко натоварен и така... Все нямам време да си подраскам... А на човек от време на време от вътре му идва :)
Струва ми се нормално (а и логично за всички, които ме познават), че подобни песни ме хвърлят в размисли за връзките и хората... и всички онези тежки срещи и раздели, които преживяваме... И да, ето, че все пак си дойдохме на думата - разделите... Растение ли са те, животно ли са?!
Понякога (когато е на ръба на нервна криза) човек (и аз в това число) си задава милиони въпроси за същността и смисъла на всичко... Пита се дали е с правилния човек до себе си? Дали не се е разминал с любовта някога, някъде, някакси...? А може ли още да не я е срещнал?! Как ще я познае? Дали подходящия човек в един момент ще бъде подходящ във всеки следващ? Дали промяната в отношението на един човек означава, че вече не ни обича? Или по лошо - че вече сме част от ежедневието му и сме само факт в живота му - даденост, обстоятелство, постоянна величина - нещо, за което не му се налага да полага усилие и да ухажва и обожава?! Аааа, не! - Ако е така без мен! Извинете, но аз съм непоправима романтичка и продължавам да твърдя, че ако това се случва, то това не е любовта! Никой не може да ме убеди в противното... - в истинската любов има: 1) happy end 2) непресъхваща жажда за другия, за ласките и присъствието му (т.нар. страст) 3) нужда през цялото време да кара любимия да се усмихва, да го изненадваш, да му доказва обичта си...
Така... След като изяснихме всичко това (и всички нагледно видяхте какво се случва с детските мозъци, когато баба/мама прекалят с приказките => всички разбрахте колко книжки с приказки съм изчела/са ми прочели), можем да се върнем към хората, връзките и есента (абе защо не взема да стана аз един психоаналитик - поне пари да изкарвам от това постоянно ровичкане в човешката същност).
Разделите са (вече установих) емоция - съсипваща, рушаща... Променяща същността ни... Дори на онзи, който взема решението за тях... Те носят толкова болка и самота след себе си, че честно казано не мисля, че някога бих събрала сили за такава стъпка... Дори да го искам... Да (веднага се съгласявам с онези, които биха успорили твърдението ми), раздялата носи и свобода, неангажираност... Но какво да правя с тях?! За какво са ми?! Нима има по-невероятно усещане от това да осъзнаеш, че принадлежиш на някого тялом и духом и че той ти принадлежи... Да усещаш всеотдайността му по начина, по който ти подава цветето, което е скъсал за теб; по начина, по който ти отстъпва последното блокче на шоколада; начина, по който те буди с чаша топъл чай в събота сутрин, защото цяла нощ не си спала от болки в гърлото; пленително е дори да усетиш загрижеността в гласа му, когато те критикува... И кажете ми, моля, защо ни е тази свобода?!
Какво ще правим с нея...?
Ние жените все се бием в гърдите колко сме независими... Говорим за еманципация,равнопоставеност и цял куп глупости от този род... Но... Мили дами, да си говорим честно - нима всички ние не търсим силния мъж, който да ни гушка, когато има буря (защото ни е страх от гръмотевиците, естествено); който да гони кварталните кучета, когато и дебнат изгладнели пред блока; ... да сменя бушона/крушката/рафтчето в банята (не че ние не можем, но нали все пак сме техните принцеси); ... да ни вземе от работа да хапнем пица, защото се притеснява, че много сме отслабнали напоследък и хич не се храним, да не би да ни има нещо?; ... Да... всички обичаме "силните" мъже (естествено в случая не говорим за обиколката на бицепса му)... Колкото и да сме самостоятелни, можещи, работещи и независими момичета...
Та... да се върнем на разделите - теорията звучи учудващо проста "Важното е да знаем какво искаме от този живот... и да си го вземем." Но никой не пита - готови ли сме за болката... Готови ли сме да поемем последствията от решенията си?! Най-потресаващ е моментът, когато осъзнаваме дилемите и споровете вътре в себе си и започваме една болезнена дисекция на сърцата си, вземайки трудното решение и претегляйки до стотна от грама всички "За" и "Против" (понякога в продължение на месеци)... Това е може би един от най-трудните избори, пред които сме изправени, дори когато знаем, че любовта я няма... Просто, защото бъдещето пред нас е сложно уравнение с много неизвестни...
...Помислете добре преди раздялата... Изборът е само ваш... И е ваше право...
Честно да си кажа, цялото това главоблъскане ми идва малко в повече... Уж само две нови песни в плейлиста сложих, а то било цяла гама от сложни човешки взаимоотношения... И все в различни цветове!
понеделник, юли 20, 2009
последна вечер...
Ето, че дойде и последната вечер в Моя град... последната вечер от една деседневна разходка в спомените ми - да се почуствам като дете пръскащо се с вода в морето, да пия кафе с мама по обед, да направя няколко главички от Партаките... С една дума - да си спомня вкуса на живота!
От седмица се каня да драсна няколко реда... Тук - в Созопол, писането ми липсва както никъде дргаде... Тук чувам музите в шума на вълните, а вдъхновението е навсякъде във въздуха... И се чуствам жива! Истинска! Полезна! ... и най-вече - усещам непреодолима необходимост да пиша!
Жалко, че все не ми оставаше време :(
Сега съм в особено носталгично настроение... Отнесла съм се в спомените си и съм заровила глава в пясъка, отказвайки да приема, че утре всичко свършва... Едно такова настроение, в което човек търси себе си и се пита- Кога всичко се промени? Струват ли си жертвите, които правим? Как ще изживея цял един живот без моето нежно море; без шума на прибоя вечер; без пустите зимни улици... без моя Созопол!
Нима бих могла?!
А кой ще ме вдъхновява? Кой ще ми показва усмихнатата страна на света?! Кой ще ми припомня, че след буря винаги следва незабравим изгрев и че няма по-запленяващи и опияняващи от созополските залези... Кой ако не моето море...
Родена съм в този черноморски град... Тук се осъзнах. Тук се влюбих ... но никога така и не разбрах колко важен е той за мен всъщност, как ме е изградил като личност, как ме е научил да мечтая... Никога не разбрах колко е важен за мен, докато не заминах... И тогава се влюбих за втори път... в него - в моя град!
Обичам малките му улички и тесните римни, когато сякаш градът те прегръщаи закриля! Обичам бризът вечер, когато през отворената врата на терасата ми долавям само вълните и смеха на закъснели туристи... Обичам да отварям очи и да виждам морето! Обичам как Созопол като чайка е кацнал и се е приютил на самия бряг на синята безбрежност! Обичам как тук пристанище намира всяка душа... Защото Созопол е град на много изстрадали души и всеки носи в сърцето си своята болка... Но след среща с Него в душата ти оставя само един възторг от спокойствието и мъдростта му... Мъдрост, която той е събирал стотици години, за да ни я предаде на нас... Стига да имаме желание да слушаме... и стига да го чуем...
От седмица се каня да драсна няколко реда... Тук - в Созопол, писането ми липсва както никъде дргаде... Тук чувам музите в шума на вълните, а вдъхновението е навсякъде във въздуха... И се чуствам жива! Истинска! Полезна! ... и най-вече - усещам непреодолима необходимост да пиша!
Жалко, че все не ми оставаше време :(
Сега съм в особено носталгично настроение... Отнесла съм се в спомените си и съм заровила глава в пясъка, отказвайки да приема, че утре всичко свършва... Едно такова настроение, в което човек търси себе си и се пита- Кога всичко се промени? Струват ли си жертвите, които правим? Как ще изживея цял един живот без моето нежно море; без шума на прибоя вечер; без пустите зимни улици... без моя Созопол!
Нима бих могла?!
А кой ще ме вдъхновява? Кой ще ми показва усмихнатата страна на света?! Кой ще ми припомня, че след буря винаги следва незабравим изгрев и че няма по-запленяващи и опияняващи от созополските залези... Кой ако не моето море...
Родена съм в този черноморски град... Тук се осъзнах. Тук се влюбих ... но никога така и не разбрах колко важен е той за мен всъщност, как ме е изградил като личност, как ме е научил да мечтая... Никога не разбрах колко е важен за мен, докато не заминах... И тогава се влюбих за втори път... в него - в моя град!
Обичам малките му улички и тесните римни, когато сякаш градът те прегръщаи закриля! Обичам бризът вечер, когато през отворената врата на терасата ми долавям само вълните и смеха на закъснели туристи... Обичам да отварям очи и да виждам морето! Обичам как Созопол като чайка е кацнал и се е приютил на самия бряг на синята безбрежност! Обичам как тук пристанище намира всяка душа... Защото Созопол е град на много изстрадали души и всеки носи в сърцето си своята болка... Но след среща с Него в душата ти оставя само един възторг от спокойствието и мъдростта му... Мъдрост, която той е събирал стотици години, за да ни я предаде на нас... Стига да имаме желание да слушаме... и стига да го чуем...
сряда, юни 10, 2009
... разни нещица в сряда следобед :)
Понякога думите не стигат, за да изразят терзанията и драмите на сурцето.
Срува ми се някак абсурдно няколко скупчени разкривени йероглифи да обяснят разочарованията, влюбванията и трепетното очакване на цялото ми същество за едно по-усмихнато утре...
Един вулкан от емоции дълго таени върте в ме, който струва ми се скоро ще избухне.
Понякога си спомням с някаква странна носталгия за всичко, което си отиде от живота ми - училището, безгрижието и чувството, че мога да покора света... Да променя клишетата и да постигна мечтите си... Вярвах, че съм безсмъртна и светът е в краката ми... Всички сякаш го вярвахме...
И в един миг - всичко изчезва.
Разбива се с гръм и трясък, унищожавайки и вярата в доброто...
Започваш да осъзнаваш, че нищо не зависи от теб и усилията рядко са наистина път към успеха... И човек се пита: "Кое е истинското?"
В един момент човек осъзнава, че няма значение дали си положил труд - живота няма нищо общо със справедловостта.
Кой ще бъде облагодетелстван рядко зависи от онова, което влагаш - труд, упоритост...
Нищо не се случва така както си мислиш и никой не оценява труда ти... постиженията ти...
И човек се разочарова от всичко... и най-вече от справедливостта, в която е вярвал...
И в един такъв момент е трудно да се пише, а за написаното е непосилно да отрази реално начина, по който се чувствам; емоциите, които ме разкъсват; сърцето, което се лута изгубено в собствения си лабиринт и обезверено в собствената си вяра.
Та кажете приятели, как се пише в един такъв свят? В какво се вярва? И струва ли си да се борим, като от нас нищо не зависи?
Срува ми се някак абсурдно няколко скупчени разкривени йероглифи да обяснят разочарованията, влюбванията и трепетното очакване на цялото ми същество за едно по-усмихнато утре...
Един вулкан от емоции дълго таени върте в ме, който струва ми се скоро ще избухне.
Понякога си спомням с някаква странна носталгия за всичко, което си отиде от живота ми - училището, безгрижието и чувството, че мога да покора света... Да променя клишетата и да постигна мечтите си... Вярвах, че съм безсмъртна и светът е в краката ми... Всички сякаш го вярвахме...
И в един миг - всичко изчезва.
Разбива се с гръм и трясък, унищожавайки и вярата в доброто...
Започваш да осъзнаваш, че нищо не зависи от теб и усилията рядко са наистина път към успеха... И човек се пита: "Кое е истинското?"
В един момент човек осъзнава, че няма значение дали си положил труд - живота няма нищо общо със справедловостта.
Кой ще бъде облагодетелстван рядко зависи от онова, което влагаш - труд, упоритост...
Нищо не се случва така както си мислиш и никой не оценява труда ти... постиженията ти...
И човек се разочарова от всичко... и най-вече от справедливостта, в която е вярвал...
И в един такъв момент е трудно да се пише, а за написаното е непосилно да отрази реално начина, по който се чувствам; емоциите, които ме разкъсват; сърцето, което се лута изгубено в собствения си лабиринт и обезверено в собствената си вяра.
Та кажете приятели, как се пише в един такъв свят? В какво се вярва? И струва ли си да се борим, като от нас нищо не зависи?
четвъртък, юни 04, 2009
сряда, май 27, 2009
Откровения :)
Бях забравила, че съществува този сайт... А всъщност е събрал много от поезията, ...която вече не пиша :)
понеделник, май 25, 2009
сряда, април 22, 2009
За Истинската любов и блатото, в което затъваме...
"Няма да ти хареса,чуй го как звучи:
с тебе може да бъдем само приятели!
Да забравим,че има тръпка и то сега,
без това имам някой,а ти си с някоя.
Кой от двама ни луд е да повярва,
че приятел аз ще ти бъда?
Само в друг живот, в този не не става,
а дано ми мине любовта... до тогава.
Няма да ти хареса,чуй го как звучи:
ще се виждаме рядко,само на празници.
Ще си казваме кратко кажи ми,че си добре,
ще сме искрени- малко,фалшиви-повече!"
Не знам как изобщо да започна след такава песен...
Чух я вчера съвсем случайно... Вече ми бяха разказали еуфорично за това колко в невероятна, но не вярвах... (Аз както винаги Тома неверни:) ) ... И така. Чух я и останах като вкаменена...
От много отдавна песен не ме беше разтърсвала така, без дори да знам защо... Уникална...
Аз съм всеизвестна с натрапчивата си сконност да се самодепресирам с тежка музика, но тази ми подейства уникално! От много време песен не ме беше карала да се чувствам така - сякаш се върнах назад във времето... По едно друго време и други обстоятелства...
И си мислех...
Живота понякога играе гадна и подломна роля и ни нанася тежки удари в гръба... Среща ни с някого и преди въобще любовта родила се при първата среща да успее да разцъфти ни го отнема при странни обстоятелства... За които сякаш ние сме виновни. Но не мога да го приема.
И в момента, в който сме се оттърсили от болката и разочарованието от несполучливия ни опит да обичаме и сме срещнали някого в живота си, отново Съдбата, Живота или както искате го наричайте, се намесва нахално, разхвърля душите ни и ни дава малки хапчици от онова, което знае че искаме... и ни кара да мислим, че тази наша "забранена" любов може да се получи този път... И едва тогава осъзнаваме, че пътищата са се разминали отдавна и Живота просто за пореден път си играе с нас... И се забавлява с раните, които отваря...
Може би просто защото е на ясно колко време ще ни отнеме да се преборим с демоните си отново...
А защо трябва да има "невъзможни" връзки? Защо винаги да бъдеш с един човек означава да предадеш друг? И какво предателство може да бъде, когато е извършено от любов? ... до колкото можем изобщо да говорим за такава в грубото ни, водено от животинско привличане общество...
Сякаш вече няма място за момчета с непринудени усмивки, чакащи те с цвете пред дома, притеснени дали не подраняват прекалено... Къде отидоха тези мъже?
Защо всичко е толкова пошло в един свят където мутрите и ку*вите са на почит? Където един мъж трябва да може да ти купи колие на Сваровски, за да бъде "Истинския", а жените задължително са с поли, под които можеш да поглежнеш без да ти се налага да се наведеш !?!
Къде са нежните романтични момичета, които мечтаят за разходка с файтон и страстна вечер на плажа, правейки Любов, а не първично чу*ане в тоалетнта на някой бар, след като Сама си е платила българската водка!?
И пак се отвлякох!
Толкова се разочаровам от обществото напоследък, а и от себе си, може би... Защото всички сме затъняли в това блато на пошлостта... Отвратително!
И сякаш на фона на всичко, което казах е малко смехотворно да говоря за Любов... Онази истинската, която ти завъртява главата, подкосява ти краката и те кара да забравиш къде си и кое е правилно и кое не...
И все пак Я има и аз съм сигурна в това...
Може би и затова така ме докосна тази песен...
Щом я има и е толкова рядка, защо трябва да се борим с нея, когато ни се случи... Да я отричаме. Да я пренебрегваме... Заради някой друг?! За да не го нараним?! - Абсурдно!
Защо трябва да има приятели, които спират да ни говорят, защото сме с човека, когото искаме? Та кое би било по-добро за нас от онова, което ни прави щастливи?! И кой е този мъж /жена/, който твърди, че ни обича, а ни държи на сила при себе си от егоизъм!? За да не бъде наранен!?
А истинската любов?
Кой ще спаси нея, за да не бъде наранена?
с тебе може да бъдем само приятели!
Да забравим,че има тръпка и то сега,
без това имам някой,а ти си с някоя.
Кой от двама ни луд е да повярва,
че приятел аз ще ти бъда?
Само в друг живот, в този не не става,
а дано ми мине любовта... до тогава.
Няма да ти хареса,чуй го как звучи:
ще се виждаме рядко,само на празници.
Ще си казваме кратко кажи ми,че си добре,
ще сме искрени- малко,фалшиви-повече!"
Не знам как изобщо да започна след такава песен...
Чух я вчера съвсем случайно... Вече ми бяха разказали еуфорично за това колко в невероятна, но не вярвах... (Аз както винаги Тома неверни:) ) ... И така. Чух я и останах като вкаменена...
От много отдавна песен не ме беше разтърсвала така, без дори да знам защо... Уникална...
Аз съм всеизвестна с натрапчивата си сконност да се самодепресирам с тежка музика, но тази ми подейства уникално! От много време песен не ме беше карала да се чувствам така - сякаш се върнах назад във времето... По едно друго време и други обстоятелства...
И си мислех...
Живота понякога играе гадна и подломна роля и ни нанася тежки удари в гръба... Среща ни с някого и преди въобще любовта родила се при първата среща да успее да разцъфти ни го отнема при странни обстоятелства... За които сякаш ние сме виновни. Но не мога да го приема.
И в момента, в който сме се оттърсили от болката и разочарованието от несполучливия ни опит да обичаме и сме срещнали някого в живота си, отново Съдбата, Живота или както искате го наричайте, се намесва нахално, разхвърля душите ни и ни дава малки хапчици от онова, което знае че искаме... и ни кара да мислим, че тази наша "забранена" любов може да се получи този път... И едва тогава осъзнаваме, че пътищата са се разминали отдавна и Живота просто за пореден път си играе с нас... И се забавлява с раните, които отваря...
Може би просто защото е на ясно колко време ще ни отнеме да се преборим с демоните си отново...
А защо трябва да има "невъзможни" връзки? Защо винаги да бъдеш с един човек означава да предадеш друг? И какво предателство може да бъде, когато е извършено от любов? ... до колкото можем изобщо да говорим за такава в грубото ни, водено от животинско привличане общество...
Сякаш вече няма място за момчета с непринудени усмивки, чакащи те с цвете пред дома, притеснени дали не подраняват прекалено... Къде отидоха тези мъже?
Защо всичко е толкова пошло в един свят където мутрите и ку*вите са на почит? Където един мъж трябва да може да ти купи колие на Сваровски, за да бъде "Истинския", а жените задължително са с поли, под които можеш да поглежнеш без да ти се налага да се наведеш !?!
Къде са нежните романтични момичета, които мечтаят за разходка с файтон и страстна вечер на плажа, правейки Любов, а не първично чу*ане в тоалетнта на някой бар, след като Сама си е платила българската водка!?
И пак се отвлякох!
Толкова се разочаровам от обществото напоследък, а и от себе си, може би... Защото всички сме затъняли в това блато на пошлостта... Отвратително!
И сякаш на фона на всичко, което казах е малко смехотворно да говоря за Любов... Онази истинската, която ти завъртява главата, подкосява ти краката и те кара да забравиш къде си и кое е правилно и кое не...
И все пак Я има и аз съм сигурна в това...
Може би и затова така ме докосна тази песен...
Щом я има и е толкова рядка, защо трябва да се борим с нея, когато ни се случи... Да я отричаме. Да я пренебрегваме... Заради някой друг?! За да не го нараним?! - Абсурдно!
Защо трябва да има приятели, които спират да ни говорят, защото сме с човека, когото искаме? Та кое би било по-добро за нас от онова, което ни прави щастливи?! И кой е този мъж /жена/, който твърди, че ни обича, а ни държи на сила при себе си от егоизъм!? За да не бъде наранен!?
А истинската любов?
Кой ще спаси нея, за да не бъде наранена?
петък, март 20, 2009
Мисля, че е време... Време е отново да пиша!
Понякога да започнеш да пишеш за нещата, такива каквито ги усещаш, е много по-трудно отколкото човек предполага. Нужно е да преминеш един период в живота си, през който да осмислиш всичко и да прозреш зад хоризонта на собственото си съзнание. И днес мисля, че аз успях, а ако не съм то поне ще се опитам да надскоча ограниченията и предрасъдъците, за да поговоря за живота, връзките и разочарованията, такива каквито ги виждам през очите на 21годишна млада... жена ;)
Отношенията между хората са странна и променлива величина. И не говоря в никакъв случай само за отношенията между Мъжа и Жената, а за отношенията между хората по принцип - между майката и порастващото дете, което разперва несигурно криле за първия си самостоятелен полет; между приятелите, за които си готов да минеш през огъня, а в следващия момент не помниш; между учениците градящи въздушни кули за безоблачното си бъдеще и строгия учител живеещ с техните мечти и надежди... Да, отношенията между хората са странна и променлива величина :)
Мислех си за разочарованията на съзряването...
Когато си тийнейджър не осъзнаваш, че мислите и възприятията ти никога няма да са толкова чисти и ясни както в този момент. Целите, които си поставяш, никога повече няма да бъдат така ясно формулирани и така близки до сърцето ти, както когато вярваш, че всичко е възможно...
Светоусещането ти се изкривява от парадоксите и абсурдите на реалността и когато в един момент погледнеш назад, разбираш, че живееш в отражение... Отражение на собствените си мечти... Но отражение в криво огледало...
Връщам се в училище при всички надежди, които съм имала в един момент от живота си - само миг и сякаш всичко просто изчезна... Изгуби се сред милионите сметки за плащане, лекции и непознати хора, които сякаш са се наговорили, да ти отворят очите за света... А това наранява... Понякога. А и не само понякога. Може би дори винаги, но не съм човек на крайностите... А и да бях, пак не бих го казала... Не обичам да слагам етикети... Всеки има право на избор. Избор да бъде ли наранен или не. И всеки трябва сам да направи своя. За да стане личност или да стане прозрачен. Изборът е ваш :)
Пак се отнесох :)
Та да се върнем на темата... За миналото... и за мен е него... или може би става дума за някой от вас?! Вие решавате... Аз пиша за себе си ;Р
... и естествено всичко пак се сведе до мен... А щях да пиша за връзките...
Мисля за това, в което съм се превърнала и осъзнавам, че днес съм различен човек. Човек, когото не харесвам. Прекалено земен. Прекалено прагматичен. Прекалено тъжен. Дали?
... или всъщност винаги съм била такава - тъжна някак си... Но имах идеали... И вярвах, че светът може да бъде променен...
Той всъщност света може и да може, но явно аз вече не мога - изгубих магията. Той ще ми прости, защото след мен идват още мечтатели... Някой от тях може и да съумее да запази себе си. Знам го:)
Мислех си и за хората от моето минало. Хора, които незаслужено забравям или пренебрегвам, потъналав себе си... Но не е нарочно. Наистина! Съжалявам!
В живота си срещаме различни хора - обичаме ги, мразим ги, нараняваме ги и най-често ги забравяме... И всеки от тях оставя по частица от себе си в съзнанието и сърцето, за да станем личностите, които сме.
Понякога подтикнати от силната си привързаност и желание да зарадваме някого, ние му отдаваме и тялото си, принасяме в жертва чувствата си - напразно! Жертвата не радва хорта, които ни обичат. Несъзнателно ги наказваме, заради обичта им... И пак драма.
Явно това е живота ми. Или аз го правя такъв - тъжен и сив, като зимен следобед... Чакащ успокоението на нощта, която никога не идва...
Отношенията между хората са странна и променлива величина. И не говоря в никакъв случай само за отношенията между Мъжа и Жената, а за отношенията между хората по принцип - между майката и порастващото дете, което разперва несигурно криле за първия си самостоятелен полет; между приятелите, за които си готов да минеш през огъня, а в следващия момент не помниш; между учениците градящи въздушни кули за безоблачното си бъдеще и строгия учител живеещ с техните мечти и надежди... Да, отношенията между хората са странна и променлива величина :)
Мислех си за разочарованията на съзряването...
Когато си тийнейджър не осъзнаваш, че мислите и възприятията ти никога няма да са толкова чисти и ясни както в този момент. Целите, които си поставяш, никога повече няма да бъдат така ясно формулирани и така близки до сърцето ти, както когато вярваш, че всичко е възможно...
Светоусещането ти се изкривява от парадоксите и абсурдите на реалността и когато в един момент погледнеш назад, разбираш, че живееш в отражение... Отражение на собствените си мечти... Но отражение в криво огледало...
Връщам се в училище при всички надежди, които съм имала в един момент от живота си - само миг и сякаш всичко просто изчезна... Изгуби се сред милионите сметки за плащане, лекции и непознати хора, които сякаш са се наговорили, да ти отворят очите за света... А това наранява... Понякога. А и не само понякога. Може би дори винаги, но не съм човек на крайностите... А и да бях, пак не бих го казала... Не обичам да слагам етикети... Всеки има право на избор. Избор да бъде ли наранен или не. И всеки трябва сам да направи своя. За да стане личност или да стане прозрачен. Изборът е ваш :)
Пак се отнесох :)
Та да се върнем на темата... За миналото... и за мен е него... или може би става дума за някой от вас?! Вие решавате... Аз пиша за себе си ;Р
... и естествено всичко пак се сведе до мен... А щях да пиша за връзките...
Мисля за това, в което съм се превърнала и осъзнавам, че днес съм различен човек. Човек, когото не харесвам. Прекалено земен. Прекалено прагматичен. Прекалено тъжен. Дали?
... или всъщност винаги съм била такава - тъжна някак си... Но имах идеали... И вярвах, че светът може да бъде променен...
Той всъщност света може и да може, но явно аз вече не мога - изгубих магията. Той ще ми прости, защото след мен идват още мечтатели... Някой от тях може и да съумее да запази себе си. Знам го:)
Мислех си и за хората от моето минало. Хора, които незаслужено забравям или пренебрегвам, потъналав себе си... Но не е нарочно. Наистина! Съжалявам!
В живота си срещаме различни хора - обичаме ги, мразим ги, нараняваме ги и най-често ги забравяме... И всеки от тях оставя по частица от себе си в съзнанието и сърцето, за да станем личностите, които сме.
Понякога подтикнати от силната си привързаност и желание да зарадваме някого, ние му отдаваме и тялото си, принасяме в жертва чувствата си - напразно! Жертвата не радва хорта, които ни обичат. Несъзнателно ги наказваме, заради обичта им... И пак драма.
Явно това е живота ми. Или аз го правя такъв - тъжен и сив, като зимен следобед... Чакащ успокоението на нощта, която никога не идва...
понеделник, януари 12, 2009
Абонамент за:
Публикации (Atom)