"Няма да ти хареса,чуй го как звучи:
с тебе може да бъдем само приятели!
Да забравим,че има тръпка и то сега,
без това имам някой,а ти си с някоя.
Кой от двама ни луд е да повярва,
че приятел аз ще ти бъда?
Само в друг живот, в този не не става,
а дано ми мине любовта... до тогава.
Няма да ти хареса,чуй го как звучи:
ще се виждаме рядко,само на празници.
Ще си казваме кратко кажи ми,че си добре,
ще сме искрени- малко,фалшиви-повече!"
Не знам как изобщо да започна след такава песен...
Чух я вчера съвсем случайно... Вече ми бяха разказали еуфорично за това колко в невероятна, но не вярвах... (Аз както винаги Тома неверни:) ) ... И така. Чух я и останах като вкаменена...
От много отдавна песен не ме беше разтърсвала така, без дори да знам защо... Уникална...
Аз съм всеизвестна с натрапчивата си сконност да се самодепресирам с тежка музика, но тази ми подейства уникално! От много време песен не ме беше карала да се чувствам така - сякаш се върнах назад във времето... По едно друго време и други обстоятелства...
И си мислех...
Живота понякога играе гадна и подломна роля и ни нанася тежки удари в гръба... Среща ни с някого и преди въобще любовта родила се при първата среща да успее да разцъфти ни го отнема при странни обстоятелства... За които сякаш ние сме виновни. Но не мога да го приема.
И в момента, в който сме се оттърсили от болката и разочарованието от несполучливия ни опит да обичаме и сме срещнали някого в живота си, отново Съдбата, Живота или както искате го наричайте, се намесва нахално, разхвърля душите ни и ни дава малки хапчици от онова, което знае че искаме... и ни кара да мислим, че тази наша "забранена" любов може да се получи този път... И едва тогава осъзнаваме, че пътищата са се разминали отдавна и Живота просто за пореден път си играе с нас... И се забавлява с раните, които отваря...
Може би просто защото е на ясно колко време ще ни отнеме да се преборим с демоните си отново...
А защо трябва да има "невъзможни" връзки? Защо винаги да бъдеш с един човек означава да предадеш друг? И какво предателство може да бъде, когато е извършено от любов? ... до колкото можем изобщо да говорим за такава в грубото ни, водено от животинско привличане общество...
Сякаш вече няма място за момчета с непринудени усмивки, чакащи те с цвете пред дома, притеснени дали не подраняват прекалено... Къде отидоха тези мъже?
Защо всичко е толкова пошло в един свят където мутрите и ку*вите са на почит? Където един мъж трябва да може да ти купи колие на Сваровски, за да бъде "Истинския", а жените задължително са с поли, под които можеш да поглежнеш без да ти се налага да се наведеш !?!
Къде са нежните романтични момичета, които мечтаят за разходка с файтон и страстна вечер на плажа, правейки Любов, а не първично чу*ане в тоалетнта на някой бар, след като Сама си е платила българската водка!?
И пак се отвлякох!
Толкова се разочаровам от обществото напоследък, а и от себе си, може би... Защото всички сме затъняли в това блато на пошлостта... Отвратително!
И сякаш на фона на всичко, което казах е малко смехотворно да говоря за Любов... Онази истинската, която ти завъртява главата, подкосява ти краката и те кара да забравиш къде си и кое е правилно и кое не...
И все пак Я има и аз съм сигурна в това...
Може би и затова така ме докосна тази песен...
Щом я има и е толкова рядка, защо трябва да се борим с нея, когато ни се случи... Да я отричаме. Да я пренебрегваме... Заради някой друг?! За да не го нараним?! - Абсурдно!
Защо трябва да има приятели, които спират да ни говорят, защото сме с човека, когото искаме? Та кое би било по-добро за нас от онова, което ни прави щастливи?! И кой е този мъж /жена/, който твърди, че ни обича, а ни държи на сила при себе си от егоизъм!? За да не бъде наранен!?
А истинската любов?
Кой ще спаси нея, за да не бъде наранена?
