Моя страна...Моя прекрасна страна!

Kiss me :D

Приказка...

В Созопол през пролетта е приказно...
Нацъфтели сливи са се гушнали сред дървените (и не само) къщи...Дразнещо любопитно баби са наизлези по пейките пред същите те зи къщи,а влюбени двойки се разхождат из иначе живописното градче...
Созополчани се завръщат от всички краища на страната ,за да отпразнуват Великден...Кой учи,кой работи,кой се е оженил...Всички сме пръснати през зимата някъде далеч и сега сякаш пролетния артомат на сол и пясък ни събира отново у ДОМА...
В Созопол през пролетта е приказно...

***

И точно като част от тази приказка и аз се завърнах в Созопол през пролетта...Притихналия кей и пустото пристанище,поруменели от целувката на залязващото слънце, отново ми припомнят ,че това е моята приказка...Че съм израстнала в нея и че тя е част от мен...Припомнят ми защо толкова го обочам...Този МОЙ Созопол!!!

***

Дали от любовта ни,която сякаш се ражда с нова сила всяка пролет...или от факта,че и ние сме част от приказката,но днес с Мишето решихме да отидем на разходна в околностите на Созопол....Качихме се на Бъкърлъка,полежахме си край язовира в село Росен,пихме по една бира на Даляна и прекарахме един наш вълшебен ден...Още една страница от приказката...



ОБИЧАМ ТЕ,МИЛО!БЛАГОДАРЯ ТИ ЗА НАШАТА ПРИКАЗКА!

Обичам те!

Понякога си мисля за това колко много те обичам и как ми се иска да ти го кажа...В такива моменти осъзнавам,че не мога - думите са безсилни да опишат какво чувствам към теб...
Безсилни са да пресъздадат блясъка в очите ми,когато си до мен...
Неспособни са да ти покажат как препуска сърцето ми,когато съм в прегръдката ти...
Неспособни са да разкажат как се будя нощем и просто слушам дишането ти,докато спиш...
Думите са безполезни,когато говоря за теб...Не могат да ти покажат колко те обичам!

Разговор с един приятел...

...Слънцето нежно гали покрива на бабината къща и почти уморено докосва и моите бузи...Пред мен-море от червени лалета и ябълков цвят...Мирише на пролет...Някакво птиче закачливо се обажда от клоните на нацъфтялата круша,а някъде далеч-от шосето,долита бученето на преминаващи автомобили...
Една усмихната жена полива малиновите храсти и розовите лехи...Годините са оставили красив отпечатък върху лицето й,но не са успели да сломят борбеният й дух...Тази жена е моята първа учителка за живота-моята баба...
Аз седя на стълбите на чичовата къща,отпуснала глава на Неговото рамо.
Той е момче.Чаровно момче с щръкнали коси и загоряла от слънцето кожа.Цялото му лице е в топли кафеви лунички,сякаш е поръсен с канела.Има дяволита усмивка,но очите му са кротки и влюбени.Коленете му са целите в рани,а лактите - надрани от катерене по дърветата.Устните-лилави,почти сини,издават че е ял къпини.Ходи бос и под ноктите има кал...Ухае на борова гора,сякаш се е мазал със смола...Но май не е:)Не знам:)Ще го попитам някой път:)
Може би мислите,че дружа с Ян Бибиян или със самият Фют,но грешите...Казва се Детство,а аз галено го наричам Моето Детство...
-Спомняш ли си онова мое лято?
-Те всички лета бяха твои :)
-Не,не!Онова лято когато бях влюбена...
-Хахах!Та ти всяко лято беше влюбена:)
-Онова с дългите топли дни...
-Когато ядеше Република ли?
-Същото!
-Ххахах!Та ти винаги си ядяла Република.Дори сега си купуваш,когато никой не гледа:)
-Онова лято,когато бях наивна!
-Момиче,ти винаги си била наивна.
-Стига,Детство!Вече не съм!
-Сега си по-наивна от всякога.
-И как го реши?
-Защото си по-влюбена от всякога:)
Замислям се...Дали е прав?Дали още нося онази детска наивност,с която преди вярвах,че в живота винаги има Happy End...Дали?
-За кое лято говореше все пак?
-За Онова.Онова вълшебно лято с широките напращели от жито ниви и прохладни вечери,когато седяхме на Юлияновата ограда,за да си говорим за живота...
-Аааа...Онова лято ли?Да... -Детство поклати замислено глава--...хубаво лято беше...Та ти беше толкова чиста и невинна...Мислеше си,че ще помниш онези хора завинаги...Помниш ли ги?
-Кои хора?
-Онези хора,за които тогава беше готова да влезеш в огъня...Хората,които наричаше най-добрите си приятели...
-Някой ги помня...
-А срещаш ли ги?
-Понякога...
-А поздравяват ли те?
-Рядко...
Погледнах го.Детство беше сериозен.
-Детство?
-Кажи малка моя:)
-Много ли съм се променила?
-Пораснала си.Нормално е...
-А много ли съм различна...Не съм ли все същия усмихнат човек...Не съм ли?
-Отдавна не си...Ти беше дете...Чисто като летния дъжд...Даваше всичко от себе си за хората до теб и вярваше,че и те правят същото...Тогава мислеше,че доброто винаги побеждава...Не допускаше,че може да ти се случи нещо лошо...Не мислеше,че някой може да използва любовта,за да те нарани...Не вярваше,че на добрите хора се случват неприятности...Не вярваше,че живота би ти отнел човек,когото обичаш...Допускаше хората до себе си без предразсъдъци...Порасна,малка моя...Нормално е вече да си по-предпазлива...Нормално е да преценяваш хората преди да ги обикнеш...Нормално е да те е страх да не те огорчат отново...
-Но аз не искам да съм такава!Не искам да съм като възрастните!
-О,Бамбучке...Та ти вече си възрастна...
-Лъжа!
-Щом казваш.-Детство сложи ръка през рамото ми и ме целуна по челото.-Обичам те,Бамбучке...Но приеми истината-нищо не е вечно:)
-Знаеш ли...Като малка толкова исках да порасна...А сега ми липсва шареният ми свят...Свят без интриги...Свят,в който всичко беше толкова лесно...Свят,в който само за един негов поглед можеше да направи деня специален...Нямаше нужда от секс...Нямаше нужда от алкохол...Свят,в които можех да оценя малките неща...
-Ти още можеш!
-Мислиш ли?
-Вярвам го!
-Детство,какво си спомняш още от моите лета...
-Ех,малка моя...Твоите лета...Твоите лета бяха вълшебни...Понякога чак се чудя как успяваше да събереш толкова много магия в няколко месеца...Влагаше толкова ентусиазъм във всичко,което правеше...Успяваше да превърнеш и най-обикновеното венче от жълтурчета в приказна корона...Или дори да не успяваше,в твоите очи тя беше най-красивата корона на света...И вярваше,че наистина някъде там съществуват принцове и принцеси...Вярваше,че животът ти ще е приключение...Вярваше,че някой ден ще стигнеш всичките си мечти и дори ще ги задминеш...и знаеш ли?-И аз вярвах с теб:)В детския ти свят,нямаше болка...Нямаше страдание...А дори да имаше,ти не им обръщаше внимание...Защото имаше по-важни неща - да създаваш вълшебства,за да стане света по добър...
-Мислиш ли,че мечтите се сбъдват?
-Въпросът е ти дали го мислиш...
-Не мисля...Живота е прекалено труден,за да гони човек сапунени мехури...
-А трябва...Момичето,което познавам не би се отказало от нещата,в които вярваше...Мисля,че някъде в теб още живее онова малко момиче...
Слънцето клонеше към залез и в градината лъхна прохладен ветрец от към Искъра...Жабите от блатото пригласяха на сгушилите се сред тревата щурци...Денят си отиваше...
-Време е да се прибираш,Бамбучке...Ще се разболееш.-Усмихна се Детство.
-Кога пак ще те видя?
-Аз винаги съм с теб...Просто пожелай и винаги можеш да ме виждаш...
Моето Детство ми махна с ръка и се затича надолу по алеята...Проследих го с поглед,докато изчезна сред цветята...Пратих му въздушна целувка и влязох вкъщи.Вече знаех какво трябва да направя...Трябва да не губя себе си сред калта.

Знам,че си ТИ !

...Как мразя разделите!