Очите Ти

Зелените очи ме гъделичкат,
усмихват се гальовно в утринта.
Зелените очи ме провокират
с бляскава,младежка топлота.
И вярвам им.Обичам ги.Желая!
И моля ги.Целувам ги.Горя!
И страх ме е без тях да не остана.
И плаша се от тази самота.
Усещам ги и близки и далечни
изгубена сред минали неща,
захвърлена сред стари,прашни вещи,
в очакване на новата зора...

За онези зимни увлечения...

Снежно утро с ледена целувка
събужда ме за новия живот
и ласкаво в мене то се гушка...
От бяла нежност ражда се любов!
Рисува по стъклата то магии
от приказки за минали лета,
а засрежени погледи свенливо крие
приютено в диплите на зимната мъгла.
И нечия усмивка ме привлича,
и чуствам пулса на едно сърце,
отново съм способна да обичам
и да обгърна утрото с ръце.
Да го усетя как се гушка,
как кротко мърка сред снега!
И закачливо да го гоня неразбрала,
че няма как да върна любовта...
Не мога да я спра да ме замайва,
да ме докосва с ледени ръце.
Тя пак ми носи своите зимни тайни...
сред снежни преспи-нови светове!

Явно днес музите ми се усмихват :)

Аромата на моя живот

С аромата на тъмно кафе
в ранната есенна сутрин,
се буди за новия ден
моя град-и хладен,и мръсен.
С аромата на тъмно кафе,
с горчилката,с топлата нежност,
приютява ме в своите ръце
и люлее ме в утрото свежо.
С аромата на снощния дъжд,
на изсъхнали листи и храсти,
с аромата на мократа пръст,
моя град се събужда сред здрача.
С аромата на ледена смърт,
сред мъгливи,намръщени вечери,
моя град се усмихва на сън
и целува ме с бащинска нежност.
С аромата на минали спомени,
с аромата на стара любов,
с аромата на мисли прогонени
аз отпивам глътка живот!



Духовете на града

Усмихнати,забързани,студени,
с преплетени ръце,с нежни сърца,
с лица от есенния хлад поруменели,
с бледи устни,с топлещи слова.
Целувки скрити,тайни и свенливи,
прегръдка на раздяла в здрачина
и стъпките зад ъгъла завили,
изгубени сред ранната мъгла.
И светофари с погледи сърдечни,
и мълчаливи,светещи стъкла,
автомобилни клаксони далечни,
фучащи цяла вечност из града.
И погледи,и срещи,и раздели
случват се понякога така,
и мисли своя бяг за миг поспрели,
и влюбени въздишки в утринта...

Време за раздяла...

Уморена съм от толкова интриги.
Уморена съм от толкова любов.
Остави ме в моя свят да си отида.
Искам си предишния живот!
Искам пак да мога да се смея.
Искам пак да виждам утринта.
Сред топли,слънчеви зари да оживея
и да усещам огъня в кръвта.
Искам да си спомням как обичах,
как будех се и силна,и добра,
и как печата на целувките ти криех,
за да не ги открадне нощем тайно тя...
Ранно слънце сънено поглежда
и заиграва се в твоите коси,
но аз до теб съм вече цяла вечност...
Ще си отида!Дай ми още само миг!
Дай ми време само да запомня,
как ме докосваш,как ухаеш ти!
Дай ми време само да целуна
последен път любимите очи!
Не ме оставяй да си ида!
Дори да казвам,че е по-добре така.
Незнам без теб дали зора ще видя...
Уморена съм,но не от любовта!

За синята магия и момичето без мечти...

Сред утрото поръсено с усмивка,
повито в мъглива пелена,
обърканите ми мечти събира
и приютява ги в своята синева.
И сяка просто безучастно наблюдава
как буди се живота в града,
а толкова изгубени мечти спасява
от ритъма убийствен на страха.
Сред ледените гласове на вятъра,
сред тихото ръмжене на кола,
сред плашещо-крещящи клаксони,
то пак мълчи в смирена доброта.
И сякаш,че приятел някогашен,
подпрял се е в скалите край града,
с разбиране морето днес ме чака,
да се завърна пак при него-у дома.
Но нямам нужда вече да го търся,
дори не го обичам,не горя...
И чужда ми е всяка моя мисъл,
и празна съм,и пуста в утринта...

Да порастеш без усмивка...

Усмихна се и стори й се лесно
да го излъже,че без него е добре!
Усмихна се,а искаше да вика,
да плаче като мъничко дете!
Усмихна се,а нямаше усмивка!
Усмихна се и тръга си сама!
Усмихна се,а себе си подритна
и от инат потъна в тъмната мъгла!
Без него знаеше-ще бъде трудно!
Без него-нямаше да бъде тя!
Без него трябваше сама да се излъже,
че утре пак ще се върти света!
Но нямаше да има даже утре,
и нямаше да проси любовта!
Тя каза,че без него ще обича
и че без него ще си върне радостта!
Дали й вярваш?!?-Не го попита.
Дори не искаше да разбере.
Тя трябваше сама да се пребори.
Не можеше да бъде все дете!

Какво се случи?!?

Незнам от къде да започна?!?
Сядам пред листа,а мислите ми хаотично се ровят в спомените и търсят някаква истина,с която да утеша собственото си съзнание,че всичко ще е наред...
Незнам какво се случи...незнам как...
Ревността ти винаги ме е забавлявала...Онази вечер за първи ме уплаши...Видях болката в очите ти,видях блясъка на яростта и видях безразличието...Отнесе се с мен като с поредната ку*вичка в леглото ти макар да знаеш,че не съм го заслужила...Ревността ти ми причинява болка...Изгаря ме отвътре...Разкъсва ме е ме оставя сама на произвола на съдбата...
Никога не съм била с друг след теб!Не съм го поискала!Не съм имала нужда!...Просто ми стигаше да знам,че скоро пак ще те видя и да те нося в сърцето и мислите си...
Не съм виновна,че ме заглеждат...Не съм виновна че и той се влюби в мен...Не съм виновна,че мъжете ме пожелават понякога във фантазиите си...Аз съм само твоя!
Мислех,че ме познаваш,но арогантността ти ме вбеси...Дори не искам да повярвам,че през главата ти може да е минала мисълтта,че съм флиртувала,че съм те наранила,че бих ти изневерила...
Незнам от кое ме боли повече от грубото ти държание или от факта че се съмняваш в мен?!?
Знам само,че боли!