Здравей,Съкровище...

Здравей,Съкровище...
Седя си в навечерието на едни от най-големите християнски празници и си мисля за живота си...За всичко отминало...За последната една година...Година,в която се научих какво значи да обичаш...Да прощаваш...Да се бориш...Да страдаш и да побеждаваш..Какво значи да имаш приятели и колко голямо богатство е да знаеш,че някой седи винаги зад теб...Да те пази...да те разбира...Разбрах,какво значи да губиш и да продължаваш да си жив...Да обичаш...Да мразиш...Да преоткриваш себе си и другите както никога досега...
Какво всъщност се опитвам да ти кажа с всички тези объркани думи?Защо толкова “точа локуми”...Сигурно точно това си мислиш в момента...А проблема е че и аз не мога да ти дам точния отговор...И аз немога да ти кажа защо точно те занимавам с моите си глупости..Може би просто страх,че ако не кажа на някого ще се побъркам...че ако не споделя ще експлоадирам...
Мразя това време на годината..Коледа..Нова година..Всичко това ме навежда на размисли за собственото ми безцелно съществуване...Какво съм постигнала...Едно голямо и празно НИЩО...Обръщам се назад и не виждам нищо заради което да се разплача...Нищо ценно..Нищо специално..Една тежка година изпълнена с толкова много плач,че не са ми останали сълзи за сега...Обръщам се назад и виждам просто поредното разочарование...Поредната измама..Аз ли съм най-голямата глупачка,че целия свят е решил да мами точно мен?!?Чувствам се предадена..От всичко и всички...Празно е...Празно и пусто...Не мога да кажа че не съм се усмихвала..Та аз спечелих толкова много битки през тази една година..Имах толкова диви купони и луди вечери...И все пак..Нито една смислена и пълноценна връзка...Нито един купон, на който да отида с НЯКОГО...Скоро ставам на 17...А все още не мога да кажа,че съм срещнала някой,който да ми даде и половината от онова,което аз дадох на момчетата в моя живот...Мечти..надежди...вяра...Най-вече вяра...може би по-скоро доверие...и то доверие,което всеки от тях предаде..Защо???
Не разбирам..Вече не съм в състояние дори да мисля трезво..Във всеки виждам потенциална заплаха за себе си..За сърцето си...И вечно се питам..”Ами ако и той ме нарани?”...Събирам толкова много хора..Оправям толкова много “любовни каши”..А сама не мога да оправя бъркотията в собствения си живот...Всичко е толкова странно...Никой не ми вярва,че аз..Аз,която съм винаги веща по всички въпроси съм просто едно самотно,наранено дете...Едно дете,което жадува да бъде защитено...да се чувства сигурно..обичано...Толкова ли е много?...
Утре ще ходя на рoжден ден...Питам се..Защо въобще да ходя..?Защо си причинявам това да седя в ъгъла на стаята и да гледам влюбените двойки около себе си... Нима ми харесва да се чуствам сама..или просто се надявам на тези купони да стане някое чудо..Както с Митьо...Знам че това никога няма да се повтори..Колкото и да ми се иска...Колкото и да се надявам..или дори да се повторят нашите две ...вечери..Те никога не биха станали нещо истинско...сериозно..от каквото се нуждая...Те винаги ще си останат просто две..Пиянски грешки..Нищо повече...нищо..Както винаги в моя живот...

Пътят ми клъм теб...

Във вихъра на миналото време,
в дъжда от спомени,сред нощната мъгла
аз бавно крача-връщам се при тебе,
там дето вечно води ме съня.
В сянката на чуствата отминали,
далеч от неизвършени дела
аз гоня вятъра изгубена
сред мъката на старите неща.
И някак просто тъй сме уредени
да страдаме по простите неща,
да търсиме отминалото време
и да желаем вечността...

Вярвам...

Вървя сред дъжд от хорски думи,
сред вихър от лъжа и клевета,
вървя сред вечна тъмна зима,
но чуствам топлината на снега.
И в злобата,и в чуждата омраза
аз вярвам!Има светлина!
Дори една надежда скрита пазя,
че добротата ще ми върне пролетта.
Аз знам че слънце ще изгрее
и нещо по-добро ще донесе,
една различна истинска идея
ще стопли зимното небе...

Ще бъда силна!

Седя сама в празната стая,а вятъра злобно съска в прозорците и сякаш за хиляден път повтаря страшната дума..”СБОГОМ!!!”...Затварям очи и си мисля за теб..За моета обич..за всичко което ти дадох и лъжите които получих в замяна....
Знаеш ли?...Не те разбирам...Не мога и не искам да проумея защо трябваше да живеем в една лъжа.В един свят..в кйто макар да бях щастлива съм била просто марионетка в ръцете ти..Една малка кукла с която можеш да правиш каквото си поискаш...Чуствам се жалка..Но всъщност НЕ!Жалкия си ти..Ти с твоето лицемерие и подлост..Наистина ли си мислеше че ще ти е толкова лесно да ме изхвърлиш от живота си и да ме сломиш...Като просто не ми се обаждаш...Като тя ми праща SMS-и...Не става така..Съжлявам няма да ти направя този жест..Ще си тръгна сама..Наранена..С кървяща рана..Но с гордо вдигната глава..Ти просто не ме познаваш...Няма да ти доставя удоволствието да ме гледаш как страдам...Няма да те гоня..Няма да те преследвам...Ти сам ще се върнеш..Нима не вярваш?!?..Тогава само стой и гледай...

След първата любов...

Една любов по пътя си отива,
един човек ранява ме до смърт,
една лъжа мечтите ми разбива,
но пак се раждам на света на пук.
Боли сърцето,празни са очите,
угасна вече огъня на радостта,
изми дъжда на обичта следите
и лятото изчезна с любовта.
И само вечер в мрака и тъмата,
сред сухите листа на есента
се връща с тиха стъпка пак тъгата
и спомени в стаята кръжат.
Танцуват две сърца на стара песен,
усмихвам се през сълзи пак сама
и с прилив нов на сила и надежда
заспивам в люлката на вечерта.
А уторо настъпва пак мъгливо
и мрачно е в моята душа,
но казвам си:"Ще бъда пак щастлива"
и знам ще се завърне любовта!!!

Отива си лятото...

Навън вали,разкъсва се небето,
Страда и отива си от нас,
едно щастливо,нежно бяло лято-
светлата звезда в тъмен час.
Ръцете черни днес към нас протягат
Дърветата в училищния двор
И празна,и самотна е душата,
Боли сърцето като в затвор...
Навън вали,разкъсва се небето,
Гори душата,страдам в нощта,
Отива си едно прекрасно лято...
Трябва ли да плачем за това?

За теб,мое море...

Затварям очи и те виждам,
вълшебно мое море,
и пулса далечен усещам
на твоето топло,солено сърце.
И синя безбрежност в мене се влива,
и чуствам се малка но някак добра,
и губя се,чезна сред тази магия,
разбиват се бавно вълна след вълна.
Една синя надежда пред мен се простира,
една нова горчиво-солена мечта,
морето късчета обич събира
и прави огърлица на радостта.
И в пазвата своя то мен залюлява
заспивам под було от морска мъгла...