За моите Коледи...

Понякога сядам да пиша само, защото листът ме вика... Усмихва ми се примамливо и ме подтиква да хвана химикала...
Сядам без идея какво иска да ми каже този път, но съм спокойна - докато листът ми говори, не съм изгубила магията си!
Днес сядам да пиша за Коледа...
За Коледа такава каквато Я познавам - ароматът на топла баклава пропил всеки сантиметър на дома ми... Светещите лампички на прозореца ми... Чорапите, закачени на вратите, които мама и татко ще напълнят със сладкиши...
Украсената елха в коридора и усещането за топлота... Топлота създаваща уют и разнежваща ме от мъничка :)
Брат ми- традиционно облякал ямурлука и путурите, отива да пее за рождеството - коледар е!
Всичко изниква в съзнанието ми като далечен спомен, който никога няма да върна...
Един спомен, който все повече ми се изплъзва и го губя с всяка отминала минута...
Носталгията за моите снежни Коледи у дома ме натъжава и сякаш губя частица от себе си...
Губя детето...
При което пак ще се връщам, понякога...

"Новото гробище над Сливница" 1885

Покойници, вий в други полк минахте,
де няма отпуск, ни зов за борба,
вий братски се прегърнахте, легнахте
и "Лека нощ" навеки си казахте -
до втората тръба.

Но що паднахте тук, деца бурливи?
За трон ли злат, за някой ли ?
Да беше то - остали бихте живи,
не бихте срещали тъй горделиви
куршума... Спете в мир.

Българио, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях,
и те за теб достойни, майко, бяха
И твойто име само кат мълвяха,
умираха без страх.

Но кой ви знай, че спите в тез полета?
Над ваший гроб забвеньето цъфти.
Кои сте вий? Над сянката ви клета
не мисли никой днес освен поета
и майките свети.

Борци, венец ви свих от песен жива,
от звукове, що никой не сбира:
от дивий рев на битката гръмлива,
от екота на Витоша бурлива,
от вашето ура.

И тоз венец - той няма да завене,
и тая песен вечно ще гърми
из българските планини зелени,
и славата ще вечно пей и стене
над гробни ви хълми.

Почивайте под тез могили ледни:
не ще да чуйте веч тръба, ни вожд,
ни славний гръм на битките победни,
към вечността е маршът ви последни.
Юнаци, лека нощ!

/И. Вазов/

NO MERCY !

“О, Българийо, никога не си ни тъй мила, както когато сме вън от тебе! Никога не си ни тъй необходима, както когато те изгубим безнадеждно!!!”

Какво си драснах докато бях на работа...

Понякога в тъмното мълча
и вслушвам се в черното край мен.
И сякаш глуха ледена тъга
безжалостно се впива в мен...

С ледените си ръце ме хваща
и няма смисъл даже да крещя.
Безмълвна се отпускам в тъмнината...
...и губи се в нищото страха.


Колко позитивно звучи, а?
Интересни неща ми идват наум докато се карам с поредния неплатил клиент:)