Уплашена съм!

На прага на поредната Нова Година сме...
Мисля си за нея и...Може би ме е страх?..Може би съм слаба?...Ужасявам се!
...Как ще я започна без теб?

В края на една година...

Коледа е...
Ужасно ми е трудно да започна тези редове,защото от тях трябва да се роди една изповед...Една изповед за всички мои грехове.Една изповед за всички изказани лъжи.Една изповед за моета 18-та година...
Отива си 2006...Годината в която за първи път обичах,за първи път изрекох страшната дума...и за първи път изневерих...Жестока истина,с която не се гордея,но която ми донесе непознато щастие...и непозната болка...
Връщам се назад във времето и си спомням всико с най-малките и незначителни подробности...Спомням си как се запознах със Станислав и колко го обичах...Спомням си как заминах за Слънчев бряг...Спомнях си колко ми беше трудно първите седмици...Спомням си как срещнах Велин...Спомням си колко ми лазеше по нервите и най-вече спомням си как се влюбих...
Понякога се питам дали тази 18-та година наистина е била толкова съдбоносна,колкото ми се струва и...Знаете ли?Тя е била много по-важна от колкото някога съм допускала...Защото през нея станах жена...Станах жена в онзи цялостен и тайнствен смисъл...Станах жена в най-дръзките си мисли и най-забранени желания...Станах жена и се научих да нося отговорност...Аз просто порастнах!
Казват,че да си на 18 е същото като да си на 17 или на 16,но не е!Това е само мит измислен от възрастните,страхуващи се да признаят,че децата им вече могат сами да се оправят в живота,да се борят и да побеждават!
За тази една година станах силна!Имах и възходи и падения,имах щастливи и тъжни моменти,но нито за миг не съм се уплашила,защото вече знам-мога да се справя с всичко!
Отива си една много специална за мен година...Страх ме е да се разделя с нея и очите ми се пълнят със сълзи дори само при мисълта,че тя никога вече няма да се върне...
Ужасявам се като си помисля колко много хора трябва да оставя в 2006,за да започна с нови сили идващата 2007,която ще ме разплаче още мильон пъти,ще се влюбя още поне веднъж и ще победя живота...в собствената му игра!

Коледно настроение...

Тихия глас на молитва
полита над спящия град
и Коледна бяла магия
се ражда сред мрака познат.
Елхите в малките къщи
по женски кокетно трептят,
опсипани с цветни маниста
и с щипка коледен прах...
Пакети в цвтна хартия
чакат да дойде деня,
своите тайни те да открият
на толкова много деца.
Сгушени котета,мъркащи вече,
заспали сред бели легла
и стареца тихо опитващ да влезе
през стар балконска врата.
На Коледа тайното чудо усещам,
усмихвам се скришом в съня,
Снежко на двора припява унесен...
Заспива притихнал града...

Да те нараня!

Когато вечер затвориш очи,
исках само мене да виждаш.
На слънцето с ранните първите лъчи,
исках за мене да мислиш.
Исках да съм в ума ти,
от мен да имаш нужда ти.
Без мене да не можеш да обичаш,
без мен студът да те рани.
Да имаш нужда от гласа ми.
Да искаш да ме галиш.Да гориш.
Да искаш само мене да прегръщаш,
без мен и шоколадът да горчи.
Да стана смисъла на радостта ти.
Да бъда за сърцето ти една.
Да си зависим ти от любовта ми.
Да те оставя!Да те нараня!
Исках просто да усещам,че боли те.
Да знам,че в теб дъжда вали.
На есента да си изгубен сред мъглите,
за всички сълзи ти да си платиш.
Сега си мой.И жалък си.И слаб си.
Сега си лесен,малък и раним.
Сега обаче май не съм щастлива...
Сърцето не можа да отмъсти...

"Обичам те"

Днес си мислех за смисъла на думата "обичам те"...
Мислех си за това колко e лесно да я изречем,а колко много значи...Аз лично съм изричала тази дума безброй пъти-шептяла съм я,крещяла съм я,писала съм я...Но странното е,че връщайки се назад във времето си спомням само един човек,на когото съм я подарила...Само един "получател" на всички мои тайни емоции...Един е човекът предизвикал всичките ми чуства...Безброй пъти и само един човек...
Мислех си за това колко малко влагат хората в смисъла й и как това за мен бе целия свят...Свят малък,свят празен,свят скучен дори...но беше всичко...Странно е:)
Странно е как две думи осмислят и обезсмислят животи...Странно е как само две думи ме деляха да ти посветя сърцето си...Радвам се,че не го направих...Ти щеше да го счупиш...Както убиваше всичко хубаво около мен...
Дами отново ще изрека двете думи...Дали отново ще успея да им придам смисъла,който заслужават...Незнам...
Сега те са просто оръжие в ръцете ми и...Внимавай!От него боли!

Живота ми без теб...

Мъгливи,мрачни,лепкави и мокри
са всички нощи в този празен град.
Безслънчеви и пусти,и самотни
са всички дни след теб и любовта.
Ужасни са!Враждебни са!Коварни!
Студени хора с ледени лица,
потънали в среднощните кошмари
и в своите светве,и в страха.
Те може би дори незнаят кой си.
Незнаят как те срещнах,как живях.
Не знаят как за тебе плача нощем.
Незнаят и не ще да разберат.
Те може би дори не забелязват
сълзите в зачервените очи,
усмивката застинала отдавна
и в тъмното оставени следи.
Те може би не искат да попитат
дали и как ще продължа сама,
дали отново слънцето ще видя,
дали ще разцъфтя с пролетта...
Не ме интересуват!Те са никой!
Не ме вълнува тяхната съдба!
Аз цвете съм на парещото лято...
Не ще остана никога сама!
С вълните му солени ще се пеня!
Ще се разливам нежно по брега!
И ще изгрявам всяка сутрин на небето!
Ще те целувам всяка вечер в съня...
Ще стана ехо от смеха на самодива!
Ще стана на русалките сестра!
Аз искам още малко да те имам.
А после нека спуска се мъгла...