Когато падне мъгла...

Топлината на нагорещената скала плъзва по кожата ми и усещам докосването ти...Сякаш още си тук...Сякаш те имам...
Ранната пролетна мъгла се спуска и те отнема от мен...Потъваш в тъмнината и изгубена се питам :"Кога ще те видя?Кога ще те намеря отново?"...Ехото от думите ми отеква в тихата безбрежност...Изгубена се оглеждам в живота си...Сама съм!В нищото...Пусто е...ужасно пусто...Сядам на соления от сълзите ми под и усещам ледените му пръсти по тялото си...
Крясъкът зараждащ се в гърдите ми отеква в съзнанието ми..."Обичам те!Ще те чакам!Докога?Докато се върнеш..."

Жена...

Понякога усмихвам се потайно,
понякога усмихвам се пред теб,
понякога те гледам и не вярвам,
че може да те няма някой ден...
Понякога,когато ти не виждаш
те гледам спряла дъх...минута...две...
и малко ме е страх дори да мигна,
да не изчезнеш с пролетните ветрове.
В такива дни светът ми се усмихва
и шепне ми все хубави неща,
в такива дни шумът в града затихва,
в такива дни аз чуствам се Жена!

Понякога се случват чудеса...

Капчиците вода мокрят косата ми,но това вече няма значение...Вървя под студения дъжд и се оглеждам в застиналите виртини...Сякаш цялата суетня на забързалия към лятото град се стапя в дъжда...Всичко спира за миг и той става наш...Сега сме сами...само аз и моето чудо...Моето чудо,което един закъснял дядо коледа ми подари...
Често вечер заслушана в прибоя на нищото се питам дали заслужавам теб-моето чудо...Дали просто "добрия старец" не обърка адреса и дали не може всеки момент да се появи едно друго момиче и да те поиска...Но аз няма да те дам...Вятърът те довя...и вече няма да си отидеш...защото те обичам...
Аз и моето чудо вече се унасяме в спокойствието на собствената си сигурност...Аз и моето чудо вече отдавна сме забравили света...Аз и моето чудо вече сме НИЕ...
Аз и моето чудо...колко хубаво звучи само...Една усмивка и вече знам-ти си!
Оглеждам се в очите на моето чудо и усещам аромата на кожата му...
"Кога ще си отидеш?Никога?Дали?"