Усмихвам се и се оглеждам..Пролет е!
Всичко е толкова влюбено,розово...Сякаш целият свят се е вплел в заговор срещу самотните и всичко добива странните цветове на самотата...Никога друг път не се чуствам толкова изгубена в собственият си живот...
Примката на самотата се стяга около мен и случйно откъснати думи се губят в нищото...Да вярваш че нещоТО ще се случи е сякаш най-отчаяният жест на паническият страх заселил се в съзнанието ми....
Дали ме боли или просто усещам отражението на отдавна счупено огледало...Някой ден ще разбера...А до тогава?
До тогава ще продължавам да се нося сред масата изгубени души и да вярвам,че ТО ще се случи...
