Уплашена съм!

На прага на поредната Нова Година сме...
Мисля си за нея и...Може би ме е страх?..Може би съм слаба?...Ужасявам се!
...Как ще я започна без теб?

В края на една година...

Коледа е...
Ужасно ми е трудно да започна тези редове,защото от тях трябва да се роди една изповед...Една изповед за всички мои грехове.Една изповед за всички изказани лъжи.Една изповед за моета 18-та година...
Отива си 2006...Годината в която за първи път обичах,за първи път изрекох страшната дума...и за първи път изневерих...Жестока истина,с която не се гордея,но която ми донесе непознато щастие...и непозната болка...
Връщам се назад във времето и си спомням всико с най-малките и незначителни подробности...Спомням си как се запознах със Станислав и колко го обичах...Спомням си как заминах за Слънчев бряг...Спомнях си колко ми беше трудно първите седмици...Спомням си как срещнах Велин...Спомням си колко ми лазеше по нервите и най-вече спомням си как се влюбих...
Понякога се питам дали тази 18-та година наистина е била толкова съдбоносна,колкото ми се струва и...Знаете ли?Тя е била много по-важна от колкото някога съм допускала...Защото през нея станах жена...Станах жена в онзи цялостен и тайнствен смисъл...Станах жена в най-дръзките си мисли и най-забранени желания...Станах жена и се научих да нося отговорност...Аз просто порастнах!
Казват,че да си на 18 е същото като да си на 17 или на 16,но не е!Това е само мит измислен от възрастните,страхуващи се да признаят,че децата им вече могат сами да се оправят в живота,да се борят и да побеждават!
За тази една година станах силна!Имах и възходи и падения,имах щастливи и тъжни моменти,но нито за миг не съм се уплашила,защото вече знам-мога да се справя с всичко!
Отива си една много специална за мен година...Страх ме е да се разделя с нея и очите ми се пълнят със сълзи дори само при мисълта,че тя никога вече няма да се върне...
Ужасявам се като си помисля колко много хора трябва да оставя в 2006,за да започна с нови сили идващата 2007,която ще ме разплаче още мильон пъти,ще се влюбя още поне веднъж и ще победя живота...в собствената му игра!

Коледно настроение...

Тихия глас на молитва
полита над спящия град
и Коледна бяла магия
се ражда сред мрака познат.
Елхите в малките къщи
по женски кокетно трептят,
опсипани с цветни маниста
и с щипка коледен прах...
Пакети в цвтна хартия
чакат да дойде деня,
своите тайни те да открият
на толкова много деца.
Сгушени котета,мъркащи вече,
заспали сред бели легла
и стареца тихо опитващ да влезе
през стар балконска врата.
На Коледа тайното чудо усещам,
усмихвам се скришом в съня,
Снежко на двора припява унесен...
Заспива притихнал града...

Да те нараня!

Когато вечер затвориш очи,
исках само мене да виждаш.
На слънцето с ранните първите лъчи,
исках за мене да мислиш.
Исках да съм в ума ти,
от мен да имаш нужда ти.
Без мене да не можеш да обичаш,
без мен студът да те рани.
Да имаш нужда от гласа ми.
Да искаш да ме галиш.Да гориш.
Да искаш само мене да прегръщаш,
без мен и шоколадът да горчи.
Да стана смисъла на радостта ти.
Да бъда за сърцето ти една.
Да си зависим ти от любовта ми.
Да те оставя!Да те нараня!
Исках просто да усещам,че боли те.
Да знам,че в теб дъжда вали.
На есента да си изгубен сред мъглите,
за всички сълзи ти да си платиш.
Сега си мой.И жалък си.И слаб си.
Сега си лесен,малък и раним.
Сега обаче май не съм щастлива...
Сърцето не можа да отмъсти...

"Обичам те"

Днес си мислех за смисъла на думата "обичам те"...
Мислех си за това колко e лесно да я изречем,а колко много значи...Аз лично съм изричала тази дума безброй пъти-шептяла съм я,крещяла съм я,писала съм я...Но странното е,че връщайки се назад във времето си спомням само един човек,на когото съм я подарила...Само един "получател" на всички мои тайни емоции...Един е човекът предизвикал всичките ми чуства...Безброй пъти и само един човек...
Мислех си за това колко малко влагат хората в смисъла й и как това за мен бе целия свят...Свят малък,свят празен,свят скучен дори...но беше всичко...Странно е:)
Странно е как две думи осмислят и обезсмислят животи...Странно е как само две думи ме деляха да ти посветя сърцето си...Радвам се,че не го направих...Ти щеше да го счупиш...Както убиваше всичко хубаво около мен...
Дами отново ще изрека двете думи...Дали отново ще успея да им придам смисъла,който заслужават...Незнам...
Сега те са просто оръжие в ръцете ми и...Внимавай!От него боли!

Живота ми без теб...

Мъгливи,мрачни,лепкави и мокри
са всички нощи в този празен град.
Безслънчеви и пусти,и самотни
са всички дни след теб и любовта.
Ужасни са!Враждебни са!Коварни!
Студени хора с ледени лица,
потънали в среднощните кошмари
и в своите светве,и в страха.
Те може би дори незнаят кой си.
Незнаят как те срещнах,как живях.
Не знаят как за тебе плача нощем.
Незнаят и не ще да разберат.
Те може би дори не забелязват
сълзите в зачервените очи,
усмивката застинала отдавна
и в тъмното оставени следи.
Те може би не искат да попитат
дали и как ще продължа сама,
дали отново слънцето ще видя,
дали ще разцъфтя с пролетта...
Не ме интересуват!Те са никой!
Не ме вълнува тяхната съдба!
Аз цвете съм на парещото лято...
Не ще остана никога сама!
С вълните му солени ще се пеня!
Ще се разливам нежно по брега!
И ще изгрявам всяка сутрин на небето!
Ще те целувам всяка вечер в съня...
Ще стана ехо от смеха на самодива!
Ще стана на русалките сестра!
Аз искам още малко да те имам.
А после нека спуска се мъгла...

Очите Ти

Зелените очи ме гъделичкат,
усмихват се гальовно в утринта.
Зелените очи ме провокират
с бляскава,младежка топлота.
И вярвам им.Обичам ги.Желая!
И моля ги.Целувам ги.Горя!
И страх ме е без тях да не остана.
И плаша се от тази самота.
Усещам ги и близки и далечни
изгубена сред минали неща,
захвърлена сред стари,прашни вещи,
в очакване на новата зора...

За онези зимни увлечения...

Снежно утро с ледена целувка
събужда ме за новия живот
и ласкаво в мене то се гушка...
От бяла нежност ражда се любов!
Рисува по стъклата то магии
от приказки за минали лета,
а засрежени погледи свенливо крие
приютено в диплите на зимната мъгла.
И нечия усмивка ме привлича,
и чуствам пулса на едно сърце,
отново съм способна да обичам
и да обгърна утрото с ръце.
Да го усетя как се гушка,
как кротко мърка сред снега!
И закачливо да го гоня неразбрала,
че няма как да върна любовта...
Не мога да я спра да ме замайва,
да ме докосва с ледени ръце.
Тя пак ми носи своите зимни тайни...
сред снежни преспи-нови светове!

Явно днес музите ми се усмихват :)

Аромата на моя живот

С аромата на тъмно кафе
в ранната есенна сутрин,
се буди за новия ден
моя град-и хладен,и мръсен.
С аромата на тъмно кафе,
с горчилката,с топлата нежност,
приютява ме в своите ръце
и люлее ме в утрото свежо.
С аромата на снощния дъжд,
на изсъхнали листи и храсти,
с аромата на мократа пръст,
моя град се събужда сред здрача.
С аромата на ледена смърт,
сред мъгливи,намръщени вечери,
моя град се усмихва на сън
и целува ме с бащинска нежност.
С аромата на минали спомени,
с аромата на стара любов,
с аромата на мисли прогонени
аз отпивам глътка живот!



Духовете на града

Усмихнати,забързани,студени,
с преплетени ръце,с нежни сърца,
с лица от есенния хлад поруменели,
с бледи устни,с топлещи слова.
Целувки скрити,тайни и свенливи,
прегръдка на раздяла в здрачина
и стъпките зад ъгъла завили,
изгубени сред ранната мъгла.
И светофари с погледи сърдечни,
и мълчаливи,светещи стъкла,
автомобилни клаксони далечни,
фучащи цяла вечност из града.
И погледи,и срещи,и раздели
случват се понякога така,
и мисли своя бяг за миг поспрели,
и влюбени въздишки в утринта...

Време за раздяла...

Уморена съм от толкова интриги.
Уморена съм от толкова любов.
Остави ме в моя свят да си отида.
Искам си предишния живот!
Искам пак да мога да се смея.
Искам пак да виждам утринта.
Сред топли,слънчеви зари да оживея
и да усещам огъня в кръвта.
Искам да си спомням как обичах,
как будех се и силна,и добра,
и как печата на целувките ти криех,
за да не ги открадне нощем тайно тя...
Ранно слънце сънено поглежда
и заиграва се в твоите коси,
но аз до теб съм вече цяла вечност...
Ще си отида!Дай ми още само миг!
Дай ми време само да запомня,
как ме докосваш,как ухаеш ти!
Дай ми време само да целуна
последен път любимите очи!
Не ме оставяй да си ида!
Дори да казвам,че е по-добре така.
Незнам без теб дали зора ще видя...
Уморена съм,но не от любовта!

За синята магия и момичето без мечти...

Сред утрото поръсено с усмивка,
повито в мъглива пелена,
обърканите ми мечти събира
и приютява ги в своята синева.
И сяка просто безучастно наблюдава
как буди се живота в града,
а толкова изгубени мечти спасява
от ритъма убийствен на страха.
Сред ледените гласове на вятъра,
сред тихото ръмжене на кола,
сред плашещо-крещящи клаксони,
то пак мълчи в смирена доброта.
И сякаш,че приятел някогашен,
подпрял се е в скалите край града,
с разбиране морето днес ме чака,
да се завърна пак при него-у дома.
Но нямам нужда вече да го търся,
дори не го обичам,не горя...
И чужда ми е всяка моя мисъл,
и празна съм,и пуста в утринта...

Да порастеш без усмивка...

Усмихна се и стори й се лесно
да го излъже,че без него е добре!
Усмихна се,а искаше да вика,
да плаче като мъничко дете!
Усмихна се,а нямаше усмивка!
Усмихна се и тръга си сама!
Усмихна се,а себе си подритна
и от инат потъна в тъмната мъгла!
Без него знаеше-ще бъде трудно!
Без него-нямаше да бъде тя!
Без него трябваше сама да се излъже,
че утре пак ще се върти света!
Но нямаше да има даже утре,
и нямаше да проси любовта!
Тя каза,че без него ще обича
и че без него ще си върне радостта!
Дали й вярваш?!?-Не го попита.
Дори не искаше да разбере.
Тя трябваше сама да се пребори.
Не можеше да бъде все дете!

Какво се случи?!?

Незнам от къде да започна?!?
Сядам пред листа,а мислите ми хаотично се ровят в спомените и търсят някаква истина,с която да утеша собственото си съзнание,че всичко ще е наред...
Незнам какво се случи...незнам как...
Ревността ти винаги ме е забавлявала...Онази вечер за първи ме уплаши...Видях болката в очите ти,видях блясъка на яростта и видях безразличието...Отнесе се с мен като с поредната ку*вичка в леглото ти макар да знаеш,че не съм го заслужила...Ревността ти ми причинява болка...Изгаря ме отвътре...Разкъсва ме е ме оставя сама на произвола на съдбата...
Никога не съм била с друг след теб!Не съм го поискала!Не съм имала нужда!...Просто ми стигаше да знам,че скоро пак ще те видя и да те нося в сърцето и мислите си...
Не съм виновна,че ме заглеждат...Не съм виновна че и той се влюби в мен...Не съм виновна,че мъжете ме пожелават понякога във фантазиите си...Аз съм само твоя!
Мислех,че ме познаваш,но арогантността ти ме вбеси...Дори не искам да повярвам,че през главата ти може да е минала мисълтта,че съм флиртувала,че съм те наранила,че бих ти изневерила...
Незнам от кое ме боли повече от грубото ти държание или от факта че се съмняваш в мен?!?
Знам само,че боли!

Намерих себе си в теб...

Есенните ветрове се гонят
по улиците пусти на града.
Изгубени,студени,сиви хора
с празни погледи се връщат у дома.
Едно листо се спуска от дървото
и пада върху твърдата земя,
и спомням си за огненото лято,
и мислите ми губят се в нощта.
И може би сред празните витрини,
и бързите коли,и сивкав здрач,
ако те нямаше и мене би помело
времето във вечния си бяг.
Но ти си тук и няма да си идеш!
Но ти си тук и топлиш ме в нощта!
Сред ледената каменна пустиня,
ти криеш смисъла на радостта.
И ето,че усмихвам се без болка,
и силна съм,и мъничко добра,
и слабостта на фалша победила,
пред теб съм днес за първи път жена...

За радостта под есенното слънце....

Понякога не мога да повярвам,че скоро ще те видя...Понякога си представям как след няколко дни ще потегля и ще съм в обятията ти...Знам,че само часове ме делят от зелените ти очи и само мисълта за това ме кара да изтръпна...Понякога дори си мисля,че си се превърнал в единственото ми щастие...колкото абсурдно да звучи...
Последните месеци ми харесваше да се правя на силна...Изпитвах нужда да съм ти ядосана просто ,за да не призная колко много ми липсваш...Днес знам как само с теб искам да бъда и това ме кара да се усмихвам...
Странно е какво понякога ни прави щастливи...Само мисълта за теб усмисля ежедневието ми и колкото и да е странно за мен,не се чуствам уязвима...Чуствам се желана!
Чувам гласа ти по телефона и макар разума ми да крещи колко си далеч и колко глупава е илиюзията,че сме заедно аз имам нужда от нея...Имам нужда да вярвам,че само аз съм в мислите и надеждите ти...Дори да е лъжа...Просто искам да ме излъжеш...
Понякога се питам какво ни прави щастливи,когато живота ни отнеме всичко и не ни остави дори шанс да бъден дръзки и невъздържани...И точно тогава получавам отговора-оставаш ми ТИ!

Нощни привидения...

Странно е как понякога хора,които дори не си подозирал,че ще срещнеш нахлуват в живота ти и го променят...
Странно е как понякога тръгваш някъде в Нищото и ти се иска да крещиш от болка,а после когато срещнеш Нищото откриваш,че неговата непозната тъмнина не е никак страшна,че тя крие хора и тайни,които са по-ценни от всичко друго...те са живота!
Странно е как собствените ни цели и амбиции се обръщат срещу нас в лицето на един единствен човек,за да ни покажат колко малки и незначителни са желанията ни,за да ни покаже колко първични са мечтите ни,за да ни въведе в един друг по-забавен свят...За да ни покаже живота!
Имаше една мисъл,казана от много по умен от мен човек (но не ме питайте кой) :"Някой хора преминават набързо през живота ни.Други-спират за миг и оставят светла диря в сърцата ни.Повече никога не можем да бъдем същите..."
А няма ли такива,които остават при нас завинаги?Нима ти ме промени и сега ще си отидеш?!?Явно е вярно-ти изпълни мисията си...Вече съм друга и никога не ще мога пак да съм наивната идеалистка,която бях...ти ме промени!
Незнам дали трябва да ти благодаря или да те обвинявам...Незнам дали за добро пътищата ни се срещнаха...Незнам дали някога отново ще те видя...Мога само да се нядявам...
Вятъра блъска в стъклата и прозореца злокобно скърца под натиска му...и той като мен е на предела на силите си...
Деня е далеч...

За късните разходки в миналото...

Може би понякога се губя
сред късните мъгли на есента,
а може би понякога нарочно
в тъмното разхождам се сама...
Отнесена от вятъра вечерен,
с коси попарени от нощната слана,
в мислите си връщам се при тебе,
но спомените носят ми тъга...
И ледените погледи се впиват,
изгарят ме,но вече не боли...
и чужди хули във студа вечерен
забиват се със огнени стрели...
Отдавна вече нищо смисъл няма,
отдавна вече спря да ме боли,
една пътека там-зад мен остава,
но да се върна пак при теб не ме моли...

Закъснялата любов...

Разпиляла коси от усмивки,
скрила в себе си морския дъх,
забравила болки и грижи
тя с целувка събужда света...
Игриво ръка на рямото слага
и вдъхва ти сила за нова борба,
и сладката радост от стара омраза
опиянява и мен, и света...
Поглеждам те-а теб те няма...
Търся те-а си далеч...
И как да продължавам да обичам,
когато няма смисъл днес?!?
Не искам да живея със мечтите,
на спомени не искам да съм роб,
отдавна тръгна си това момиче,
което искаше от теб любов...
Сега съм друга-толкова различна!
Не искам да се вричаш в мен...
И името ти вече не изричам...
Омръзна ми да съм дете!
Сега съм друга-но не съм добра!
Студена съм!И ледена!И дива!
И търся твойта топлина...
Но не за обич а за нова сила...
Поглеждам те-отдавна теб те няма,
но май не искам да те имам пак...
Порастнах!Силна съм!Дали добра съм?
Ще разбера след ден,след два...
Ще разбера,когато пак те срещна,
ще разбера,когато съм със теб...
Дори да знам,че няма да е днеска,
ще чакам-още съм дете!

...

Не искам да слагам заглавие,защото просто имам нужда да поговоря за нещата от живота...Без имена,без определения...Просто дрезгави откровения,скрити във воалите на есенната нощ...
Черно-бели привидения летят в стаята и някой ми нашепва,че края е близо?Нима не го знам?Нима не ме боля достатъчно за да проумея,че бъдеще няма?Нима трябва да си играят със сърцето ми...Те-моите спомени...
Радиото повтаря за стотен път една и съща песен-нашата...Остатъците от сутршната спирала полепват по миглите ми и тежат...Недопито кафе изстива до ръката ми...
Още усещам аромата на тялото ти по себе си...Още нося белезите от целувките ти...Още крия в себе си всяка усмивка,която ми подари...Зелените ти очи ме изгарят и насън се разплаквам...Отивай си!
Не искам да градя кули от пясък,които студения вятър ще отнесе в Нищото....Не искам да живея в очакване...Не искам да обичам снимката ти...Нека си тръгна...Не ме спирай...Повече ще боли!
Толкова хора минаха през живота ми...Не помня имена,не помня лица...Не помня обичта им!...Сега си само ти...и Края-Една бездна от въпроси...
Хладния въздух нахлува в съня ми...Вече нищо не може да ме спре!

Мигове от усмивки...

Автобусът запали и отново потеглям на път...Отново преглъщам парещата болка и крия сълзите си зад мръсното стъкло...И отново се разделям с теб..и отново се сбогувам с лятото...и пак се губя...
Толква пъти ми се е искало да вярвам,че НАС пак ще го има...Толкова пъти ми се искало да нарисувам с детска наивност как ще продължавам да се будя до теб и да те гледам докато спиш!Иска ми се да вярвам ще ще продължавам да усещам аромата на кожата ти,а ти да се усмихваш на сън!Иска ми се да вярвам,че и утре ще ме целунеш по челото преди да заминеш на работа...Но няма...
Поглеждам в очите ти и чета тъгата в тях...Разсеяно се усмихваш:"Скоро ще се видим нали?"..."Може би"...
И двамата знаем-утре няма да има...Всичко свършва тук където започна-на брега на морето...
Обещавам да дойда...Кълнеш се-ще си само мой...Кого залъгваме?Отдавна вче не сме деца...На края на пътя сме...Невъзножна е любовта ни разделяна от толкова километри...Нека не се залъгваме...Не сме деца...
За няколко дни всичко беше като преди...Вечерите край басейна...Целувките в джакузито...Бутилка вино и черен шоколад...
Отново бяхме щастливи...а раздялата ни се виждаше далечна...Лятото ни подари още 5 дни и вече си отива...
Усещам дъха ти и забързания ти пулс..."Време ли е?Разделяме ли се?"...Целуваш устните и искаш да ти кажа,че ще продължим...Очите ти ме умоляват да обещая,че ще сме щастливи...Бебчо,не сме деца...Не искай да те лъжа!
Автобусът се отдалечава и вече те губя от поглед...Отново се сбогувам с моето лято...Подарих ти частичка от себе си...Ще я пазиш нали?

Приливна вълна...

Ето,че началото на учебната година вече е факт,а аз още се нося по течението летните настроения...И както всяка есен и тази ми носи толкова много нови размисли...
Наскоро някъде чух една мисъл.която много ми хареса..."Животът е много прост-правиш избор и не се обръщаш назад"...Обещах си да превърна тази мисъл в моя философия на живот,но понякога нещата са по трудни отколкото ми се струва...
Мога ли наистина да не обмислям постъпките си и да не виждам стотици пъти на ден лицето ти,когато си казахме "Сбогом"?
Мога ли да те срещам и да те подминавам като непознат?
Мога ли да бъда ледена кралица,когато ме изгаря нуждата да бъда просто човек?
А какво е да си човек и кое е човешкото в човека?Нима е сме създадени така,че да нараняваме...Нима не можем просто да продължим напред и да не боли...Защо винаги единия трябва да бъде лош,а другия жертва...Не може ли просто да се разделим на кръстопътя и всеки да поеме в своета посока?
Човеци?Може би...в някой друг живот...
Преосмислям всичко отново и отново...Знам че някой ден ще си ми благодарен за края...Някой ден ще спреш да ме мразиш и ще ме разбереш...Нима трябваше да те лъжа?Нима трябваше да остана с теб от съжаление?Нима после няма да боли повече?Измама...
Дано някой ден ме разбереш...

За нея...

Полъхът на есенния вятър погали лицето й и тя изтръпна...Усещаше го!Сякаш той още беше тук и я наблюдаваше скрит зад някой ъгъл...
Притихнала във вечерния здрач тя притвори очи и се върна назад...
Колко много неща могат да се променят за два месеца...Сега сякаш живееше друг живот...Сякаш беше друг човек...не познаваше човека,в когото се беше превърнала,но го харесваше...Харесваше решителността и самоувереността на новото си Аз...Сега беше по-силна...беше победител!
Знаеше кой я бе променил толкова много...Знаеше,че дължеше всичко на него...Той я бе научил да държи на себе си...да се уважава и обича:)Бе я накарал да се почуства желана и единствена...И сега усещаше горещият му поглед върху тялото си...Колко пъти я бе изпивал с тези маслинени очи...Тя се разсмя...
Спомни си първата им среща...Спомни си как нахълта в стаята и Го видя...Спомни си ироничните му забележки по нейн адрес...Ах,колко я вбесяваше само!Никога не бе вярвала,че точно в него ще се влюби и че той ще промени живота й...
Усмихна се почти през сълзи...Нима можеше да забрави това лято?!?Не вярваше,че то свършва...отказваше да приеме,че есенната слана е попарила златните цветове на морския пясък и дъждовни облаци почернят тюркоазеното синьо на небето...
"Зимата започва..."

Без име...

Дали една усмивка ще усмисли седмици раздяла...
Дали една усмивка е способна да ме върне...
Дали една усмивка всичката ти обич е събрала...
Дали след всичко друго мога пак да те прегърна?!?

За промените и есента...

Отива си...Отива си най-хубавото лято в младия ми 18 годишен живот,а с него си отивам и аз...Връщам се там от където започнах...Но същата ли съм?
Заставам на входа на живота си...Там където започва и свършва всичко и незнам трябва ли да пристъпя...Чуствам се чужда на себе си и всичко,което преди беше мое...или поне така си мислех...А било ли е някога?
Отива си...Моето лято си отива...Усещам прохладната свежест на есенния вярът в косите си,но не съм сигурна аз ли съм?
Преди време знаех на къде ме води пътят ми...Днес след един неочакван завой той пое в нова посока...Питам се ще ме заведе ли при щастието ми?
Отива си моето лято...Едно лято което ми донесе толкова обич...Толкова усмивки...Толкова сълзи...Разделям се с него порастнала...поумняла...и променена!
Различна ли съм?Навярно...По-добра ли съм?Не мисля...По-силна ли съм?Със сигурност!
Усмихвам се е казвам "Сбогом" на моето лято...Солени сълзи попиват по бузите ми,но си казвам..."За добро е!"...дано и моето лято да мисли така!

За онова момиче...

Когато понякога листа,на който пиша,мълчи,в душата ми се раждат най-истинските чуства и в съзнанието си чувам думите,които ми шепне вятъра смутено...
След толкова много изказани и недописани думи за пореден път се връщам към теб в най-хубавите си спомени...Виждам погледа ти в отрязяващото се слънце привечер,усещам докосването ти в целувките на вятъра,долавям аромата ти сред толкова непознати хора и пак те търся...
Когато те срещнах хората ме гледаха с недоверие и никой не вярваше,че те обичам...
Когато те срещнах луната ми разказа една история за това,че любовта боли...Не повярвах!
Когато те срещнах се заклех пред себе си никога да не те нараня...
Днес съм друга...днес съм по-силна и по-ранима...Днес съм разголила душата си пред теб и само една твоя дума може да ме убие...Днес съм решена да не ти позволя да си отидеш...Но ще мога ли да те задържа?
Онова момиче си отиде...Днес пред теб съм истинска...Днес пред теб съм себе си...Може би не съм онова,което търсиш,но съм аз...Онова момиче си отиде...
Преди няколко месеца аз познавах онова момиче...Знаех какво ще направи...какво ще каже...Предвиждах всеки нейн ход и можех да я направлявам...
Преди няколко месеца аз познавах едно друго...уравновесено и хладнокръвно момиче...Днес вече се изгубих...
Сега срещам едно друго момиче...едно непознато момиче с живи очи...Едно момиче готово да коленичи пред теб,за да останеш още миг...Едно момиче,което понякога ме изненадва с решителността си...Възхищавам й се,но и я съжалявам...Тя вече не познава себе си...
Само ти държиш ключа към мислите й...

Морска пяна...

Слънчевите зайчета се гонят,
като хлапета в моите коси,
вятър сълзите застинали прогони,
усмивка плаха пролетта ми подари...
Подгонено от бризове далечни
в бяло се облече моето море
и скрити в него хиляди надежди
разливат се по пясъчните брегове...
С воали днес морето се покрива
и готви се за идващата нощ,
и болката в очите ми измива...
Солена обич...разлюляна мощ...
В тъмнината хладна влюбени се губят
и стихват стъпките в нощта...
Звездите песъчинките целуват,
отива си замислено денят...

Когато падне мъгла...

Топлината на нагорещената скала плъзва по кожата ми и усещам докосването ти...Сякаш още си тук...Сякаш те имам...
Ранната пролетна мъгла се спуска и те отнема от мен...Потъваш в тъмнината и изгубена се питам :"Кога ще те видя?Кога ще те намеря отново?"...Ехото от думите ми отеква в тихата безбрежност...Изгубена се оглеждам в живота си...Сама съм!В нищото...Пусто е...ужасно пусто...Сядам на соления от сълзите ми под и усещам ледените му пръсти по тялото си...
Крясъкът зараждащ се в гърдите ми отеква в съзнанието ми..."Обичам те!Ще те чакам!Докога?Докато се върнеш..."

Жена...

Понякога усмихвам се потайно,
понякога усмихвам се пред теб,
понякога те гледам и не вярвам,
че може да те няма някой ден...
Понякога,когато ти не виждаш
те гледам спряла дъх...минута...две...
и малко ме е страх дори да мигна,
да не изчезнеш с пролетните ветрове.
В такива дни светът ми се усмихва
и шепне ми все хубави неща,
в такива дни шумът в града затихва,
в такива дни аз чуствам се Жена!

Понякога се случват чудеса...

Капчиците вода мокрят косата ми,но това вече няма значение...Вървя под студения дъжд и се оглеждам в застиналите виртини...Сякаш цялата суетня на забързалия към лятото град се стапя в дъжда...Всичко спира за миг и той става наш...Сега сме сами...само аз и моето чудо...Моето чудо,което един закъснял дядо коледа ми подари...
Често вечер заслушана в прибоя на нищото се питам дали заслужавам теб-моето чудо...Дали просто "добрия старец" не обърка адреса и дали не може всеки момент да се появи едно друго момиче и да те поиска...Но аз няма да те дам...Вятърът те довя...и вече няма да си отидеш...защото те обичам...
Аз и моето чудо вече се унасяме в спокойствието на собствената си сигурност...Аз и моето чудо вече отдавна сме забравили света...Аз и моето чудо вече сме НИЕ...
Аз и моето чудо...колко хубаво звучи само...Една усмивка и вече знам-ти си!
Оглеждам се в очите на моето чудо и усещам аромата на кожата му...
"Кога ще си отидеш?Никога?Дали?"

Да вярваш,че ТО ще че случи...

Усмихвам се и се оглеждам..Пролет е!
Всичко е толкова влюбено,розово...Сякаш целият свят се е вплел в заговор срещу самотните и всичко добива странните цветове на самотата...Никога друг път не се чуствам толкова изгубена в собственият си живот...
Примката на самотата се стяга около мен и случйно откъснати думи се губят в нищото...Да вярваш че нещоТО ще се случи е сякаш най-отчаяният жест на паническият страх заселил се в съзнанието ми....
Дали ме боли или просто усещам отражението на отдавна счупено огледало...Някой ден ще разбера...А до тогава?
До тогава ще продължавам да се нося сред масата изгубени души и да вярвам,че ТО ще се случи...

Като на 18...

Хммм...Преди два дни навърших 18...Цял живот съм чакала този момент (незнам защо) и сега в един момент си помислих колко е кратък и колко кратко е било детството ми в сравнение с живота на възрастен който ме чака от тук нататък!Чудех се сама на себе си защо толкова съм бързала да порастна..и все пак...Друго си е да не зависиш от родителите си за един куп формални дреболии и все пак...Това си е цял прогрес нали?Както беше казал един по умен от мен човек :"Капка по капка,вир става!"
Може би е бил прав...както зтава най-често :)
Може би най-хубавото от този 18 рожден ден беше подаръкът от приятелките ми...Малко зайче-джудже...Казва се Съни и е ужасно сладка...Къде на шега,къде на сериозно те казаха че вече съм порастнала достатъчно за да се грижа за живо същество :)Не че преди бих го уморила,но...така се получава понякога :)
сега ще сложа няколко снимчици на моета Съни,за да видите колко е чаровна :)

http://bambuchka.hit.bg/Sunny/sunny8.jpg
http://bambuchka.hit.bg/Sunny/sunny3.jpg
http://bambuchka.hit.bg/Sunny/sunny24.jpg
http://bambuchka.hit.bg/Sunny/sunny1.jpg
http://bambuchka.hit.bg/Sunny/sunny25.jpg

Едно неизпратено писмо...

Думи откъснати от сърцето се блъскат в затворения прозорец и кънтят в нищото...Стъклото сякаш се пръска под безмилостният им натиск и капчици от нахлулия в стаята дъжд мокрят лицето ми...Парещата болка се слива с тях и гори студената кожа...Вали!
Група деца притичкват покрай мен и ме поглеждат с пеазните си очи...Те също нямат души...Страхът ограби всички ни...Сега сме просто крясък на гларус стихнал над заспалото море...

С дъх на череши...

Пролетното настроение е простряло благодатната си длан над моя Бургас и слънцето все по често се показва зад величествения "Мираж"...Сладкото опиянение на раждащия се живот е пропило в душите на забързаните хора и все по-често се обръщаме,за да си кажем: "обичам те"...Светът е отново розов след цяла една зима от сълзи...
Екотът на изгубени стъпки се слива с шепот на влюбени звезди и нощта сякаш залюлява в пазвата си целия свят...Мракът скрива в булото си и морето,разпиляло сините си коси по затопления пясък...Една симфония с дъх на череши и ухание на цветен парфюм...
Крясък на гларус се спуска и сякаш цялата вселена се свежда до този миг...Вълна от спокойствие ме залива...Замо изрезките от старите вестници още ме гледат безмълвни...
Кога ли ще проговорят и те?

Обърканите сигнали на сърцето!

Багам,а то пак ме връща при теб...С теб съм,а искам да си тръгна...Искам те и те мразя...Потъвам в морето от болка и изплашена плувам към скалите на злобата,за да бъда там и аз по-силна и истинска...Иска ми се да ти кажа,че аз няма да те нараня,но имам нужда да го направя...Искам да те науча да обичаш,но самата аз съм забравила...Боря се с вятъра,който не блъска в ледените стени на нищото...Пак съм сама в сивотата на тишината...Само бегли спомени се връщат в душата ми,за да не забравя,че преди началото на лабиринта имаше и нещо хубаво...

Вятър в косите...

Празната стая шепти забравени думи изгубени от мен преди началото на вечността...Вървя през свят на сенки и се опитвам да си спомня коя съм-Безмислено!
Объркала съм пътя към щастиeто много отдавна...Прекалено отдавна,за да мога да се върна назад...
Отражението на собствените ми страхове ме преследват толкова дълго.Не съм способна вече да се изправя срещу тях...Прекалено много спомени счупих...Екотът на разбити мечти все още се носи из въздуха смесвайки се с остатъците от трезвото ми съзнание....
Огледалата на сънищата вече не могат да ми помогнат...Само парченцата стъкло все още продължават да си спомнят за мен...

14 февруари...

Ирония и страх се вливат в мене,
изкуствени лица в късен здрач,
стихийни мисли като тежко бреме,
една комична...нараняваща игра.
Фалшиви стъпки в моя свят нахлуват
и вятър от изгубени мечти,
забравени усмивки се събуждат,
абсурдно празни са отсрещните очи.
Поглеждам в огледалото с надежда
усмивката на слънцето да уловя,
но само счупени души са скрити,
заключени зад сребърни стъкла.
И слънчевото зайче ми избяга
на февруари в гъстата мъгла,
последно действие на тъжния театър
започа за самотните сърца...

За сънищата на сърцето и малките изкушения...

Забелязали ли сте как понякога просто имате чуството,че целият ви свят върви наопаки?Сякаш нещо се е счупило и вие самите не знаете какво?Иска ви се да изпиете някакво мъничко хапче и да заспите,а като се събудите живота ви отново да е розов такъв какъвто е бил толкова много пъти.
Хората казват-същата си!Само тук вътре малкото болезнено наранено сърчице знае,че вече нищо не е като преди...Нещо липсва и всичко ви боли....Боли без да знаете защо...като малко затворено дете,което плаче,за да излезе на дневна светлина,но и вие,както и аз,никога не бихте го пуснали да излезе,защото това значи-"край!".Край на това,което сте..Карй на човека когото виждате всяка сутрин в огледалото!
Огледало...Какво всъщност са огледалата?Отражение на собсвената ни същност или жалко подобие на онова,което всъщност искаме да бъдем?Нима можем винаги да поддържаме образа създаден от нас самите и да заблуждаваме себе си,че това е нашият свят!?Не играем ли всички смешен театър...подтискайки чувствата и нуждите си...Ирония и гротеска преплетени в жалките ни същества...Докато се събудят сърцата...и тогава започва да боли!
Дали съдбата,дали тайните ни мисли,а може би просто последица от години сближавали два пътя,за да се преплетат за един миг,но понякога срещаме странни хора...Едни забравяме,други се спомняме с усмивка,а трети...Трети просто ни променят,за да се превърнем в себе си.
Вървейки по празните зимни улици вятъра ми довя спомен от отдавна забравено минало.Дъжд от мисли,носещи след себе си кални реки от грешки и съжаления...А защо?Нима човек,който е значел всичко може днес да бъде никой!Нима трябва да се обвиняваме,че сме били обичани някога от някого,на едно друго място...по слънчево?Защо трябва да се извиняваме на света че сме били щастливи и да повтаряме в несвяат: "Защо?"...
Няма смисъл...всичко е илюзия,само щастието и споменът за преживяно такова са непреходни...Нека поне веднъж не бъде грешка да се усмихнем!

За едно ново начало!

И ето че новата година започна...
Какво е това?Един тъжен край или мо же би ново начало!?!
Какво ще ни донесе...нови разочарования или може би нещо по-добро?Дали трябва да се страхуваме или да се надяваме?Да продължим ли започнатото през 2005 или просто да загърбим всичко...Да оставим дори старото червило в миналото и да започмен на чисто...И ако започнем ще можем ли наистина да се отделим от старите навици?
В първата минута на новата 2006 аз обещах нещо пред самата себе си...Тази година ще е по-добра и усмихната...Обещах си че няма да взимам никакъв емоционален товар от миналото със себе си,а ето че днес направих първата грешка...
Някак да започна годината без Миро ми се струваше неуместно...Той-едно бивше гадже,е сред хората,които ме познават най-добре,пред които мога наистина да бъда себе си и най-вече той е сред хората,които наистина умеят да ме накарат да се почуствам специална,самоуверена и силна...Нима не мога да бъда силна и без него?
Излязохме...незнам...Инициативата за това си беше изцяло моя.но сега се чуствам виновна...Оставих толкова много неща пред прага на 2006...Защо взех точно него със себе си?Наистина ли имам такава неистова нужда от това странно момче?
Излязохме..Ходихме на кафе...Смяхме се!Толкова ми е хубаво с него...С нокой друг не се смея толкова (естествено никога няма да му призная това :) ),но края...края на деня ни беше най-хубават част...Разхождахме се в дъжда близо час...Ей така!Безцелно!Просто,защото не ни се разделяше...идеята беше негова не моя!Разказа ми за новата си приятелка,а аз му споделих проблемите и страховете си...И тогава се запитах:Дали наистина трябва да се разделяме със старите неща?Защо трябва да се разеляме с хората,които наистина ни правят щастливи и ни карат да се чустваме добре просто заради идеята за едно ново начало?
А има ли такова въобще?