Облечена в прашните траурни дрипи,
пак посреща ме моята София.
Тя тъжно налива ми чаша уиски...
В мен напира със спомени болката...
Но празен е нощният син булевард
и замлъкнал е сякаш трамвая.
А призрачни сенки от гъстия мрак
се промъкват в моята стая.
Те разказват със писък за празния град
и за хорската алчност дребнава.
Изгубил се даже и пъстрия смях...
Стига! Спрете! Не искам да зная!
Не ми казвайте как във неонов гигант
се превърна любимата "Витошка".
Как градът е потънал сред купища кал...
Как е пълно със улични кучета...
Аз се спирам на стария син булевард,
онзи същия, както го помня.
И дочувам сърцето на вечния град...
Още жива е моята София!!!
Няма коментари:
Публикуване на коментар