Пак ме просветли музата :)

...
Ходих до магазина...До същия онзи магазин,до които ходя от 19 години...по същото онова нанадолнище,по което се спускам от 19 години...покрай все същото пристанище,по което минавам от 19 кодини...
Не бях ходила сигурно от цяла вечност...Видя ми се странно...Едно такова далечно...А изострените ми,от някаква странна меланхолия,възприятия видяха в тази разходка нещо тъжно и отдавна забравено...
Минах покрай "нашата" градинка,където на пейката седяха други-непознати деца и се готвеха да играят стражари и апаши...
Видях други момичета и момчета,които се гледаха срамежливо пред раждащите се за първи път у тях интереси към другия пол...
Осъзнах,че вече не съм дете...
Беше странно...
За първи път осъзнах как се върти колелото на живота...За първи път осъзнах какво искаше да каже мама с :"И аз съм го минала този път..."
Едва днес видях една страшна истина-идват други и света не е само мой...Алкохолните вечери и първите забивки,всички "страшни лъжи" пред наште,първите цигари-всичко,което си мислехме,че ние първи откриваме,всъщност си е било тук от както свят светува...И сега го "откриват" някои други приятели...Друг 8е...Други момичета и момчета,които едва сега изучават телата и желанията си...
Едва сега откривам,че нашата Америка,всъщност е била отдавна открита...А ние не сме били Колумб...Ние само сме вървели по стъпките му...Толкова е просто...и някак тъжно...
Не сме безсмъртни,не сме недостижими,не сме бунтари...Били сме доста комерсиални и предвидими всъщност...Тъжно...
Порастнахме...
Чак не ми се вярва...
Май наистина детството е най-сладката част от живота,а?