...Лятото е в разгара си .Лицето ми придоби характерния си матов тен и в косата ми започват да се гонят все по-светли кичури ...
Усещането за някаква магия ,която ме е понесла към мечтите ми е така опияняващо ,че чак ме плаши...Плаши ме идеята да падна с гръм и трясък от върха на мечтите си и да остана без нищо...Страх ме е от идеята да изгубя онази част от себе си ,която е най-ранима - сърцето...Сърцето ми, което отдавна е в него...
...Отдавна не мога да пиша поезия...Опитвам се ,но на листа се появяват само разкривени йероглифи, които сама не зная какво да правя...Незная как да ги подредя...Незная как да ги накарам пак да ми проговорят с Онзи глас...Онзи глас ,който чувах в главата си...и просто пишех...
...Питам се дали ми е тъжно без моите стихове...Дали и е тъжно без светът ,в който прекарвах толкова много време...Толкова много сиви дни...И знаете ли? -Тъжно ми е.
Липсва ми онова въодушевление ,което ме обхваща всеки път ,когато напиша нов ред,нова строфа,нова рима... Липсва ми онова умиление ,в което изпадам всеки път ,когато под химикала ми се роди един нов образ, нов герой, нов приятел...
Липсват ми моите стихове...Но съм щастлива.
Щастлива съм защото вече мога да живея днес, тук и сега.Мога да сбъдвам мечтите си в този свят...Мога да превръщам в реалност римите си... Мога да бъда всеки от героите си...
...и сигурно затова вече не мога да пиша...Просто имам всичко, за което съм писала, което съм желала, което ми е липсвало...
А моите стихове?
Те пак ще се върнат, но нови, по-вълнуващи, по-други, по-зрели ,може би.
Знам го. Усещам го. Просто трябва да почакам...
Имам време :)
Няма коментари:
Публикуване на коментар