Отново на хоризонта...

Неделя вечер...
След два месеца отсъствие отново съм пред компютъра...
От толкова време ми се пише и все не знам как...Чета и препрочитам всики онези постове, които съм писала под влиянието на различните сутринни и среднощни вдъхновения, които ме осенят понякога... Чета и не разбирам къде е музата ми сега. Не разбирам защо не мога да пиша, когато усещам такава силна нужда...
И ето е днес то се случи... Усетих не просто нуждата, а и силното и непреодолимо желание да пиша...
...

С Мишето живеем заедно от две седмици... Двамата работим. Ходя на лекции. Готвя. Чистя. ...Вечер съм уморена и често заспивам в 22ч. :) Странно ново ежедневие, което обаче ме кара да се чувствам наистина пълноценна. Сутрин се будя рано. Вземам душ. Правя кафе и Го будя... Гримирам се. Вземаме торбата с боклука и излизаме заедно. На спирката се разделяме - всеки по своя маршрут... и съм щастлива.
Щастлива съм по странен нов начин.
Имам нещо, което съм желала толкова дълго, че чак не вярвам че е мое. Не вярвам, че е истина... Хубаво е :)
...

Неделя е.
С Мишето почиваме и прекарахме целия ден в прегръдките си. Правихме си сандвичи, гледахме сладникав филм... Дори не съм си показала нослето навън... Цял ден съм по пижама... Толкова е хубаво :)
...

Над София пада хладна октомврийска вечер.Тук-там като светулки светват първите лампи из Младост. По булеварда под прозореца ми фучат закъснелите автомобили.
Някакво спокойствие изпълва цялото ми същество и си мисля за различни неща...
Мисля си за това как боклуджийските коли минава посред нощ и как се запотяват прозорците на колата, когато правиш секс... или когато просто се заседиш в нея :)
Разни мисли, осенящи ме някъде из нищото се втурват в главата ми и всичко, което казвам звучи почти налудничево... Но не търсете връзка! Няма! ...И не ме мислете за луда- Не съм! ...Просто имам нужда да си попиша... Ей така! За живота и изненадите, които ни предлага ;)
За това как една сутрин се будиш на 20г. и осъзнаваш,че вече не можеш... или поскоро не трябва да звъниш на мама за всичко, което те тормози... Трябва просто да се справиш с него... Като голям и зрял човек, какъвто всъщност си. Осъзнаваш, че искаш или не с всеки ден си все повече жена и все по-малко момиче... За това, че не сме деца дори няма да споменавам - естествено е :)
Макар понякога да ми харесва да се сгуша в Мишето и да се уствам сигурна и защитена... Или просто да го помоля да ми купи шоколадово яйце... Все пак не сме деца!
И връзките ни не са като преди... Всичко е толкова сериозно... Толкова не на шега! Не че не е забавно... Просто е... различно :)

Мислех си за връзките между хората... Мислех си как понякога, когато сме деца и играем на топка в махалата между нас се ражда симпатия... Ражда се нещо, което тогава дори не осъзнаваме... Ражда се едно привличане, което с детска наивност крием и от което се срамуваме поради неизвестни дори на самите нас причини...
Мислех си как растем с тези симпатии и в един момент тези симпатии се превръщат в страст, в непреодолимо желание, с което трябва или да водим неравна битка, или просто да му се отдадем. Не мисля, че като деца някога изобщо усещаме до колко и как се привързваме към някого... Всичко е толкова чисто... толкова искрено!
Мислех си за всички тези взаимоотношения, които поставяме в началото на живота си без дори да осъзнаваме сериозността им... Странно е :)
Странно е как нещо толкова невинно се превръща в такова силно оръжие срещу самите нас и инстинкта ни за самосъхранение в един момент... Странно е, но не се чудете за какво говоря... Аз самата не знам...
Просто си мислех ;)

Понякога превръщаме идеализирания спомен за един човек в негов образ в настоящето, а всъщност годините, които делят спомена и днешния ден толкова са ви променили, че самата ти не би се познала...

И в такива моменти на откачени и несвързани мисли ми се ходи до Mc Donald's просто за чаша портокалов сок късно вечер и за една разходка с колата из нощна София... Просто за да я погледам... Защото и тя е като мен... Нежна,шумна...но и тъмна и непозната :)