Намерих нещо,което съм писала още в училище и така и не съм публикувала...така че мисля да го направя сега :)
21-ви век е моят век.
Сядам да пиша,а думите не идват. 21-ви век.Звучи ми толква модерно,ново и може би дори някак непознато.Един век,който тепърва ще ни изненадва и ще ни кара да се усмихваме...Мога ли да го нарека "мой"? Нима някой може да каже,че нещо е негово,когато дори не го познава достатъчно?!? Компютри,самолети,туристи в космоса-нима мога да нарека всичко това "мое"?-Една необятна шир от новости...И всички те са "мои"! Принадлежим ли към едно "модерно" общество с разкрепостени разбирания и широки възгледи?И нима наистина осъзнаваме какво значи модерно общество? Казват,че СПИН е болестта на 20-и век...А нима не е и болестта на 21-ви век?И нима когато казвам,че принадлежа на "новото време" и новия по-добър свят,мога да се оттърся от товара на миналото,оставил отпечатък върху цялото ми поколение? Човекът на 20-ти век се плаши от неизвестността на страшната болест,а същия на 21-ви век спокойно подава ръка на обречения си приятел. Човекът на 20-ти век си шие новата рокля по модел от списание,същия на 21-ви век я поръчва от интернет. Човекът на 20-ти век е уплашен в модерния свят на машини и прогрес,а същият на 21-ви век сам се е превърнал в машина. Опитвам се да направя съпоставки и някакви критерии,по които да ги разделя,но въпреки всичко ми се струва невъзможно.Новият век,новото хилядолетие-всичко това е сякаш сън.Нещо далечно,до което не мога да се докосна. "Модерното" общество си има все същите предрасъдъци.Виждам все същите аутсайдери,почти невидими,на първия чин.Все същите проблеми,все същата борба за оцеляване...И една пагубна тенденция убиваща малкото морал и човещина в сърцата-истинска джунгла в градски условия. И като заговорих за това не мога да не спомена-градът на 21-ви век,едно бойно поле,където макар да не летят куршуми и гранати,веки ден е безконечна битка.Сивота поглъщаща усмивките и прах убиващ цветното,задушавайки го в отровната си прегръдка. Трудно е да нарека 21-ви век "мой".Опитвам се и си давам ясната сметка,че моето утре ще дойде и ще си отиде точно в 21-ви век.Ще срещна любовта,ще родя децата си,ще изживея живота си под неговата сянка...Но ще бъде ли някога наистина мой?И дори някога да бъда готова да се впусна в забързаните му задъхани темпове,за да се докажа пред едно раждащо се общество,ще бъде ли той готов за мен-за разкрепостените ми мисли,за бунтарските ми настроения,за цветните ми дрехи? Аз знам,че той е мой.Различни сме,но и с брат си съм различна...Опоненти сме,но и с приятелите си често се съревновавам...Караме се,но и с родителите си не се разбирам...И все пак той е мой. Когато сме свързани с някого,респективно-нещо,никой не ни пита дали сме съгласни...То просто е твоета съдба-различна,непридвидима и изненадваща,но преди всичко непроменима. 21-ви век е все още прекалено улегнал в бита и ежедневните дразги на хората от 20-тото столетие...Само е малко по-лъскав. 21-ви век е все още твърде тесногръд. 21-ви век е малко скучен. 21-ви век е прекалено обикновен. 21-ви век все още принадлежи на родителите ни. Но...21-ви век е и нашето сега,и нашето утре...Когато обществото ни се оттърси от страховете и недомлъвките си;когато съберем смелост да изречем на глас желанията си;когато прегърнем смъртно болния без ужас...Тогава и нашия 21-ви век ще бъде наш - нов,различен,млад...
Няма коментари:
Публикуване на коментар