Мило,ДнеВниЧе...

Вторник 17:33

Тихо е.Часовникът злобно отброява последните часове на гаснещият ден.Слънцето бавно се спуска и потъва в морето.Тъмнина.Къде?В мен?Може би...

Трудо ми е да пиша,когато мислите ми се гонят в главата ми и отказват да ме оставят да ги подредя...Не се и оптвам...Прекалено съм уморена от всичко...

Струва ли си да преследвам дръзки мечти и да се стремя да променя света?Защо ми е да го поправям?Защо не ми стига просто живота на обикновен човек?Защо винаги трябва да искам идеалното?Защо се опитвам да бъда различна,специална,единствена...?

Розовото не е моят цвят.-Прекалено е сладникав,идеален,влюбен може би...
Черното не ми отива.-Дори в най-мрачните дни не си струва да се погребвам с мрачни мисли...Твърде голяма оптимистка съм.
Сивото е скучно.-Не съм чак толкова безволев човек.
Шареното не ми харесва.-Не обичам да се правя на нещо,което не съм.
Реших.Вече ще обичам жълтото...защото съм дете на слънцето!

Дали момчетата ме харесват повече,когато съм "руса"?Дали съм по-симпатична,когато не философствам за живота,а просто се кикотя и открито показвам колко дълбоко е деколтето ми?Дали съм способна вече да сваля тази маска?Дали си спомнам какво е да не играеш роля?!?

Вторник 17:44

Обличам дънки и черен потник.Слагам очилата.Пускам mp3-то...За малко да забравя!-Вадя усмивката от чекмеджето.Готово.Сега вече мога да изляза.