...

Не искам да слагам заглавие,защото просто имам нужда да поговоря за нещата от живота...Без имена,без определения...Просто дрезгави откровения,скрити във воалите на есенната нощ...
Черно-бели привидения летят в стаята и някой ми нашепва,че края е близо?Нима не го знам?Нима не ме боля достатъчно за да проумея,че бъдеще няма?Нима трябва да си играят със сърцето ми...Те-моите спомени...
Радиото повтаря за стотен път една и съща песен-нашата...Остатъците от сутршната спирала полепват по миглите ми и тежат...Недопито кафе изстива до ръката ми...
Още усещам аромата на тялото ти по себе си...Още нося белезите от целувките ти...Още крия в себе си всяка усмивка,която ми подари...Зелените ти очи ме изгарят и насън се разплаквам...Отивай си!
Не искам да градя кули от пясък,които студения вятър ще отнесе в Нищото....Не искам да живея в очакване...Не искам да обичам снимката ти...Нека си тръгна...Не ме спирай...Повече ще боли!
Толкова хора минаха през живота ми...Не помня имена,не помня лица...Не помня обичта им!...Сега си само ти...и Края-Една бездна от въпроси...
Хладния въздух нахлува в съня ми...Вече нищо не може да ме спре!