В неделната утрин, поспряла за миг,
поглеждам към старата улица
и литва над къщите тихия стих,
роден в сълзите на плачеща блудница.
Изгубих се накъде в чужди очи,
чужди мисли превзеха ума ми,
улавях унесена чужди мечти,
чужди болки приемах за свои.
Булеварда вечерен стана ми дом,
а зимният вятър - приятел.
Дъха си ванилов изгубих навън...
Не ухая вече на лято...
Да обичам забравих сред тези мъгли,
задушаващи, грозни и черни...
Усмивката своя продадох дори
за цигара и парещо бренди.
Червените токчета чакат ме там -
захвърлени в ъгъла прашен
и съскат злокобно, и идва нощта,
и пак се изгубвам във мрака...
Роклята стара със евтин парфюм -
отново съм нощна царица!
Момичешки смях се понася навън...
и се губя по тъмната улица.
Тъжно и хубаво. Не искам да си такава! Захвърли тези мисли на страна и си върни усмивката! Всеки преживява трудни моменти.
ОтговорИзтриванеНастръхнах....Прелстно е! По-образно, прочувствено и каращо те да се замисли нещо не съм чела Мила.... просто... нямам думи..
ОтговорИзтриване