Не бързай да пораснеш!

А беше време, когато да се усмихваш беше ежедневие...
Днес сякаш е рядкост - по празници, по поводи, по задължение...
Все по трудно ми е да разбера какво става в главата ти.
Все по-трудно ми е да повярвам, че това сме ние...

... посивели.
... случновати.
.. уморени.
... еднакви.
... предвидими.

Двама непознати. Поне аз не се познавам. Навярно и теб не познавам... Различни сме.
А беше време...

* * *

Когато се стъмни и улиците притихнат, сякаш задушени от лепкавия мрак и черния дим, ти лягаш до мен и усещам познатия аромат. Сякаш си същия. Същия аромат. Същите силни ръце, които ме държат силно в прегръдката си. Същата пареща кожа. Сякаш си същия...
... Но очите ти - те винаги ще ми напомнят колко време мина...
Поглеждам те, но моето безгрижно момче го няма. Няма я вечната усмивка и разрошени къдрици. Няма я тръпчинката на лявата буза. Няма го вечния оптимизъм, разпръскващ розов прашец по сивото ежедневие... Друг си.
Сериозността ти, чак ме дразни!
Проблемите са преборили ентусиазма ти да покоряваш върхове. Рутината е стопила желанието ти да оцветиш черно-бялото в живота. Сякаш си приел, че живота е константа и не се променя...
Може и да е така...

Аз обаче още искам да гоня пеперуди и да ловя в ръцете си падащи звезди!
Искам още да вярвам, че слънцето е от злато, а капчиците след дъжд са от течен кристал.
Искам още да се смея неприлично в кафенето, да предизвиквам клюки, да създавам легенди.

Не съм готова да порасна!
Моля те, не бързай!
Остани още малко с мен...
Само още малко... като на 18 :)