Life is wonderful...

Ах от колко много време не съм писала нищо...
Днес беше уморителен ден...Гррр...Глупавите туристи баха направо пощурели за кафета..Все едно кафе в живота си кафе не са виждали :)Налитаха направо на тълпи...Крака не ми останаха от тях....Ужас :)
Е...ще призная че този ужас ми е доста приятен...Особенно като паричките валят...Хм..обичам портфейлчето да ми е пълно,а джобовете тежки...
Иначе нищо ново..Плажа си е все така далечен блян (макиар да е само на 100м ) а почивката несъществуващо понятие..С колежката много се смеем и редовно шефката ни гледа странно...Еми какво да се прави..Лято е :)

Усмивки от старите албуми...

И така...
Измина още един работен ден и сега отпусната в леглото за първи път от година може би се заглеждам във фотографиите окачени по стената...Ето ме тук с момичетата в ботаническата градина...Ато ме тук ям пица...Хахаха :) Ето ме с права коса..Бях забравила колко ми отиваше...А тази ретро-снимка тук?.Кога я снимах.?А да,вярно!Беше през лятото на 2002...Колко отдавана ми се струва спомням си кака я направихме...Шефката ме замести на работа за 1 час и аз отидох да се снимам...Александър дойде с мен...Хм...Александър...
Я!Кой е закачил тази снимка..Та тук съм на не повече от 10 годинки...
Толкова е странно...
Понякога в това забързано ужасно ежедневие забравям колко кратък е живота...Как изпускаме най-важните мигове...Заради глупости :(
Преди да се усетим ще станем възрастни баби и дядовци ще люшкаме разглезени внучета на коленете си и ще се чудим "Как могат да са такива децата днес?"....Гр..Страх ме е да порасна...Харесва ми така..Да съм млада..Жива...Пълна с енергия и сила...Да мога да покорявам върхове и да знам че тепърва ми предстои истинското забавление...

Първият работен ден...

Вчера беше понеделник...първият ми работен ден...
Денят започна усмихнато и след като благополучно изпратих Кат на гарата дойде "часът на истината"-времето да отбележа официално началото на новият летен сезон :)Естествено изненадите и хубави и лоши не закъсняха...
Хубаво (поне за мен) беше,че познавах колегите си и нямаше нови попълнения,но факта че барманката ме посрещна с температура и обляна в сълзи показваше немногозначно,че все пак лошото време влияе на психиката...Както се оказа лошото време влияе не само на найната психика,а и на тези на мрачните клиенти,които само мърмореха и недоволстваха..Еми извинете ама аз не мога да накарям слънцето да се покаже!?!
По всичко си личеше,че денят отива на лошо и с наближаването на нощта паниката ми от оскъдните бакшиши се засили...Всъщност се засили до такава степен,че в желанието си да бъда мила залях солидния мъж от трета маса с чиста българска водка...Хм..най-интересен беше факта,че човека за първи път се усмихна и даже остави 2лв бакшиш..Е явно наистина съм изглеждала притеснена:)
Прибрах се у дома смачкана като миналогодишната чанта на суетна стара мома и усещайки непиращото неудовлетворение от изминалия ден се "разпльоках" в мекото легло...Дано утре дойде по-добре от днес :)

За каръците и любовта...

Хм...Ето че пак започвам със странен звук издаден при опита ми да напиша завладяващо начало,но като че ли не ми се отдава особенно :)
Днес е понеделник...началото на новата спорна и усмихната седмица (А дано!),но самото начало ми се струва малко мрачно...Навън вали,духа вятър,морето ядосано блъска вълните си в брага...Бррр...направо лъха на студ...
Снощи ходих на моя любим "Текила бар"...беше ужасно весело и след едно умерено люшкане (бара е на сал) и няколко зле изиграни джаги за пореден път с удоволствие се отдадох на любимото си занимание:"на лафче с готиния барман",който както се очакваше има руса приятелка,с която е "много щастлив"...
Не,че не го очаквах,но се чудя защо вечно аз избирам "бракуваните" :)
Всъщност ако трябва да съм честна до край това не е най-големият ми проблем...Истинската "трагедия" за изстрадалото ми същество се случи когато най-добрата ми приятелка се влюби в него...Ами значи..Аз съм пас...Какво да се прави?Тя е един от най-близките ми хора и никога (поне така мисля) не бих я наранила (поне съзнателно)...
Всъщност обърканите ми сърдечни преживявания през това лято не са основното,което ме вълнува сега,но те ме наведоха на мислите за нас-каръците в любовта...Не че нещо,но ми е много интересно как мога да оправям кашите на половината ми приятелки да давам "жизненоважни" съвети за връзките им,да се правя на голям спец за всичко свързано със сърдечните им терзания,а аз самата да не мога да си намеря някого за повече от една нощ...Сигурно има някаква формула някаква страшна тайна,която другите крият от мен...
Дали съществуеа истинска любов или след объркано и дълго лутане хората просто се отказват да търсят и се примиряват с някакъв странен екземпляр,с когото кавгите са в умерени количества,вкусовете приблизително еднакви,а секса поносим?Дали си струва да обикаляме безцелно пътищата на живота в търсене на ОНЗИ специалния човек,кокто ще преобърне живота ни или е по-добре просто да намерим някой,който да държи на нас,да стиснем зъби,да преглътнем нуждата си да обичаме и да се оставим да обичат нас...Дали въобще можем да обичаме или изгубеното ни сред въпроси подсъзнание ни изиграва лош номер,като ни кара да си мислим че е възможно да бъдем Някой за някого...Дали?

Неделя вечер...

Хм...
Неделя е.Обичам неделите...вечерите когато заставаш уморено пред телевизора у дома и се благодариш на някого или нещо,който ти е подарил още един уикенд...
Честно казано ми е малко трудно да си събера мислите,но ще вложа цялото си старание в тази толкова трудна задача...
За разлика от всички други недели тази е много специална,защото е първата недела от ваканцията...първата неделя от моето "лято 2005"...Едно ново начало или един край?
Край на още една учебна година...една раздяла с цялото ти уредено ежедневие...една раздяла,която ще те промени...И заедно с това тази раздяла крие в себе си толкова много...Тя носи заряда на непознатото щастие от морска сол,летни залези,аромат на топла пица и горещо кафе рано сутрин...Лято е...
Мразя като стане така..замислям се за лятото и за смисъла на целия живот и често изводите до които достигам не ме удовлетворяват,а носят още и още въпроси...И до кога така?
До кога няма да знаем кои сме,защо сме тук!?! До кога ще се лутаме безцелно изгубили собствения си път към доброто и истинското...А кое е истинското!?! Има ли тайна за правилния избор?Има ли тайна,за да открием отговорите на въпросите заляли съзнанието ни и тайно дълбаещи тайни проходи към познанието...

Здравей,Съкровище...

Здравей,Съкровище...
Седя си в навечерието на едни от най-големите християнски празници и си мисля за живота си...За всичко отминало...За последната една година...Година,в която се научих какво значи да обичаш...Да прощаваш...Да се бориш...Да страдаш и да побеждаваш..Какво значи да имаш приятели и колко голямо богатство е да знаеш,че някой седи винаги зад теб...Да те пази...да те разбира...Разбрах,какво значи да губиш и да продължаваш да си жив...Да обичаш...Да мразиш...Да преоткриваш себе си и другите както никога досега...
Какво всъщност се опитвам да ти кажа с всички тези объркани думи?Защо толкова “точа локуми”...Сигурно точно това си мислиш в момента...А проблема е че и аз не мога да ти дам точния отговор...И аз немога да ти кажа защо точно те занимавам с моите си глупости..Може би просто страх,че ако не кажа на някого ще се побъркам...че ако не споделя ще експлоадирам...
Мразя това време на годината..Коледа..Нова година..Всичко това ме навежда на размисли за собственото ми безцелно съществуване...Какво съм постигнала...Едно голямо и празно НИЩО...Обръщам се назад и не виждам нищо заради което да се разплача...Нищо ценно..Нищо специално..Една тежка година изпълнена с толкова много плач,че не са ми останали сълзи за сега...Обръщам се назад и виждам просто поредното разочарование...Поредната измама..Аз ли съм най-голямата глупачка,че целия свят е решил да мами точно мен?!?Чувствам се предадена..От всичко и всички...Празно е...Празно и пусто...Не мога да кажа че не съм се усмихвала..Та аз спечелих толкова много битки през тази една година..Имах толкова диви купони и луди вечери...И все пак..Нито една смислена и пълноценна връзка...Нито един купон, на който да отида с НЯКОГО...Скоро ставам на 17...А все още не мога да кажа,че съм срещнала някой,който да ми даде и половината от онова,което аз дадох на момчетата в моя живот...Мечти..надежди...вяра...Най-вече вяра...може би по-скоро доверие...и то доверие,което всеки от тях предаде..Защо???
Не разбирам..Вече не съм в състояние дори да мисля трезво..Във всеки виждам потенциална заплаха за себе си..За сърцето си...И вечно се питам..”Ами ако и той ме нарани?”...Събирам толкова много хора..Оправям толкова много “любовни каши”..А сама не мога да оправя бъркотията в собствения си живот...Всичко е толкова странно...Никой не ми вярва,че аз..Аз,която съм винаги веща по всички въпроси съм просто едно самотно,наранено дете...Едно дете,което жадува да бъде защитено...да се чувства сигурно..обичано...Толкова ли е много?...
Утре ще ходя на рoжден ден...Питам се..Защо въобще да ходя..?Защо си причинявам това да седя в ъгъла на стаята и да гледам влюбените двойки около себе си... Нима ми харесва да се чуствам сама..или просто се надявам на тези купони да стане някое чудо..Както с Митьо...Знам че това никога няма да се повтори..Колкото и да ми се иска...Колкото и да се надявам..или дори да се повторят нашите две ...вечери..Те никога не биха станали нещо истинско...сериозно..от каквото се нуждая...Те винаги ще си останат просто две..Пиянски грешки..Нищо повече...нищо..Както винаги в моя живот...

Пътят ми клъм теб...

Във вихъра на миналото време,
в дъжда от спомени,сред нощната мъгла
аз бавно крача-връщам се при тебе,
там дето вечно води ме съня.
В сянката на чуствата отминали,
далеч от неизвършени дела
аз гоня вятъра изгубена
сред мъката на старите неща.
И някак просто тъй сме уредени
да страдаме по простите неща,
да търсиме отминалото време
и да желаем вечността...