Да имаш приятели!

Седя с Георги в кафенето (да онова същото кафене на центъра,в което имам толкова много спомени и с което сякаш са свързани всички обрати в живота ми) и нервно поглеждам часовника:
-Георги ще закъснееш!Автобуса ти е след 15 мин.
-Няма страшно,любов моя.-усмихва ми се закачливо той и продължава разказа си.
Разсмивам се...и двамата знаем,че града ни обсъжда,защото приличаме на двойка и ни харесва да играем тази игра и да влизаме в ролята на влюбени.
14:15 мин.-телефонът ми иззвънява.Вдигам го и чувам разплакания мамин глас:
-Дядо ти почина.
Стаписвам се в изумление.Мълча.
-Моля?
-Дадо ти почина.-повтаря разтреперания глас отсреща.
Затварям.
-Какво има?-разтревожено ме пита Георги.-Пребледня.
-Трябва да се прибера.Дядо ми е починал.-изричам на глас страшната истина,но не мога да я приема все още.-Ти отивай да си хванеш автобуса.Ще закъснееш.
-Ти луда ли си?!Никъде няма да ходя!Оставам с теб!Ще се обадя на колегата да ми вземе смяната.
-Не!Отивай!Няма да си навличаш неприятности заради мен.
-Ти си ми приятелка и харесва ли ти или не,никъде няма да ходя!
Поглеждам го.Говори сериозно.Не казвам нищо,но цялото ми същество крещи:"Благодаря ти!"...
Вървим към вкъщи без да говорим...Дори не се поглеждаме...Само чувам равномерното му дишане и ми стига...Знам,че не съм сама!