Разголила душата си пред мене,
в ранната пролетна утрин,
улицата моя тихо шепне
с гласа на толкова отминали години...
Поняса ме над сънените къщи,
покрити с влажна сива пелена,
над пристана-баща самотен същи,
очакващ накой да се върне у дома.
"Децата" му заминаха отдавна,
с първите листа на есента.
И само той на този бряг остана
зареял поглед в празната мъгла.
А улицата моя посивяла
за лятото си спомня в утринта
и разказа си тъжен продължава,
припомняйки ми стари времена.
Тя връща ме към миналата пролет
с кестена на двора разцъфтял.
Под него двама влюбени говорят
и планове чертаят за света.
Усмихвам се и някак ми е странно...
Аз бях забравила вкуса ти!Любовта!
Не исках да си спомням,но напразно-
улицата върна ме назад...
Нощта се спуска-тиха и спокойна.
Дошла е тук отново пролетта.
За първи път аз искам да си спомня...
За първи път от толкова лета!
Няма коментари:
Публикуване на коментар